Кориолан вътрешно въздъхна. Още един групов проект. Още една възможност идеите му да отидат на вятъра в името на сътрудничеството. И да бъдат изцяло отхвърлени или, още по-лошо, разводнени, докато загубят смисъла си. Класът избра с гласуване комисия от трима ментори, които да съставят предложението. Той, разбира се, беше избран и трудно можеше да откаже. Д-р Гол трябваше да тръгне за среща и им нареди да обсъдят предложението помежду си. Той, Клеменция и Арахна трябваше да се съберат тази вечер, но тъй като всички искаха първо да посетят трибутите си, се уговориха да се видят в осем часа в зоологическата градина. След това щяха да отидат в библиотеката, за да напишат предложението.
Тъй като беше обядвал обилно, не се почувства ощетен от вечерята със снощната зелева супа и чиния червен боб. Поне не беше бял. А когато Тайгрис събра остатъка в елегантна порцеланова купичка и я украси с пресни билки от градината на покрива, тя не изглеждаше толкова бедно, че да не я предложи на Луси Грей. Начинът, по който се поднасят нещата, беше важен за нея. А колкото до боба, е, тя умираше от глад.
На път към зоологическата градина той се преизпълни с оптимизъм. Сутринта нямаше много хора, но сега посетителите се изливаха толкова бързо, че не беше сигурен дали ще си намери място пред клетката на маймуните. Помогна му новопридобитата слава. Хората го разпознаха и го пуснаха да мине. Дори казваха на другите да му направят път. Той не беше обикновен гражданин — той беше ментор!
Тръгна право към ъгъла и с разочароване видя, че близнаците Поло и Диди Ринг са се разположили на неговия камък. Двамата използваха всяка възможност да подчертаят, че са близнаци — носеха еднакви дрехи, еднакви прически и имаха еднакво слънчев характер. Те му отстъпиха мястото, без да се наложи да ги моли.
— Седни тук, Корио — каза Диди и дръпна брат си от камъка.
— Разбира се, ние вече нахранихме нашите трибути — добави Поло. — Хей, съжалявам, че те натовариха с това предложение.
— Да, ние гласувахме за Млади, но никой не ни подкрепи! — Те се разсмяха и изтичаха в тълпата.
Луси Грей веднага дойде при него. Този път не се храниха заедно, а след като се възхити на елегантно поднесения боб, тя бързо го излапа.
— Получи ли някаква храна от хората? — попита я той.
— Една жена ми даде изсъхнало парче сирене, а две от другите деца се сбиха за парче хляб, което някой им подхвърли. Виждам най-различни хора да носят храна, но според мен ги е страх да се приближат, въпреки че сега тук при нас има миротворци. — Тя посочи към дъното на клетката, където четирима миротворци стояха на стража. — Може би ще се почувстват по-спокойни, след като сега и ти си тук.
Кориолан забеляза едно десетгодишно момче, което се движеше сред тълпата и държеше варен картоф. Той му намигна и му махна с ръка. Момчето погледна към баща си, който кимна одобрително. То се приближи зад Кориолан, като все още се държеше на разстояние.
— За Луси Грей ли донесе този картоф? — попита Кориолан.
— Да, запазих го от вечеря. Исках да го изям, но повече исках да я нахраня — каза момчето.
— Хайде, давай — насърчи го Кориолан. — Тя не хапе. И внимавай да се държиш прилично.
Момчето плахо пристъпи към Луси Грей.
— Хей, здрасти — каза Луси Грей. — Как се казваш?
— Хораций — каза момчето. — Запазих картофа за теб.
— Много си сладък! Сега ли да го изям или да си го запазя? — попита тя.
— Сега. — Момчето предпазливо ѝ го подаде.
Луси Грей прие картофа, сякаш беше диамант.
— Боже, не съм виждала по-хубав картоф. — Момчето се изчерви от гордост. — Добре, ще си го хапна. — Тя отхапа, затвори очи и почти примря от удоволствие. — По-вкусен от всичко. Благодаря ги, Хораций.
Камерата ги показа в едър план, когато Луси Грей получи изсъхнал морков от едно момиченце и варен кокал, останал от супата, от бабата на момиченцето. Някой потупа Кориолан по рамото и той се обърна. Беше Плурибус Бел, застанал до него с малка консерва мляко.
— Да си припомним доброто старо време — каза той, продупчи консервата и я подаде на Луси Грей. — Много ми хареса представлението ти на Жътвата. Ти ли написа тази песен?
По-лесно приспособяващите се трибути — и вероятно най-гладните — започнаха да се разполагат край решетките. Седяха на земята, протягаха ръце, кимаха и чакаха. Тук-там някой, обикновено дете, изтичваше напред, слагаше нещо в ръцете им и после скачаше назад. Трибутите започнаха да се състезават за внимание и привлякоха камерите към средата на клетката. Едно гъвкаво момиченце от Окръг 9 направи кълбо назад, след като получи хлебче. Момчето от Окръг 7 изнесе добро представление, като жонглираше с три ореха. Публиката възнаграждаваше трибутите, които я забавляваха, с аплодисменти и още храна.