— Е, и аз не можах да заспя — възрази Кориолан — След като я държах в ръце, докато умираше. Работата ми помогна да не откача.
— Знам, знам. Всеки се справя различно със скръбта. Не исках да прозвучи по този начин. — Тя въздъхна. — И така, какво има в това нещо, което уж сме написали заедно?
Кориолан ѝ го описа набързо, но тя все още изглеждаше сърдита.
— Извинявай, щях да ти кажа. Няма нищо особено и част от това вече обсъждахме с групата. Виж, вече получих едно мъмрене тази седмица — не мога да си позволя да ми падне и успехът.
— Поне сложи ли и моето име на него? Не искам да изглеждам толкова слабоумна, че да нямам никакъв принос — каза тя.
— Не сложих никакви имена. То е повече като проект на целия клас. — Кориолан разпери отчаяно ръце. — Честна дума, Клеми, мислех, че ти правя услуга!
— Добре, добре — каза тя и омекна. — Сигурно съм ти задължена. Но ми се щеше поне да мога да го прочета. Само ме покривай, ако тя започне да ни разпитва.
— Знаеш, че ще го направя. Все едно, тя вероятно никак няма да го хареса — каза той. — Имам предвид, то според мен е доста солидно, но тя се придържа към съвсем различни правила.
— Вярно е — съгласи се Клеменция. — Мислиш ли, че сега изобщо ще има Игри на глада?
Не се беше сетил за това.
— Не знам. След случилото се с Арахна и после погребението… Ако има Игри, сигурно ще ги отложат. Знам, че ти така или иначе не ги харесваш.
— А ти? Някой харесва ли ги? — попита Клеменция.
— Може би те просто ще върнат трибутите по домовете им. — Тази мисъл не му се видя изцяло неприятна, когато си помисли за Луси Грей. Той се чудеше как ли ѝ се е отразила смъртта на Арахна. Дали всички трибути щяха да бъдат наказани? Щяха ли да му позволят да я види?
— Да, или да ги превърнат в авокси или нещо подобно — каза Клеменция. — Ужасно е, но не е толкова лошо, колкото на арената. Искам да кажа, предпочитам да съм без език и жива, отколкото мъртва, а ти?
— И аз, но не съм сигурен дали и за моя трибут ще е така — каза Кориолан. — Можеш ли да пееш без език?
— Не знам. Може би без думи. — Стигнаха до вратите на Цитаделата. — Плашех се от това място, когато бях малка.
— Аз още се плаша — каза Кориолан и тя се засмя.
При будката на миротворците сканираха ретините им и провериха имената им в регистрите на Капитола. Взеха чантите им, един миротворец ги придружи по дългия сив коридор и ги вкара в асансьора, който се спусна най-малко двайсет и пет етажа надолу. Кориолан никога не беше слизал толкова надълбоко под земята и колкото и да беше чудно, установи, че му харесва. Много обичаше семейния апартамент, но там се чувстваше толкова беззащитен, когато падаха бомбите през войната. Тук му се струваше, че не може да го достигне нищо.
Вратите на асансьора се разтвориха и те влязоха в гигантска открита лаборатория. Навсякъде беше пълно с редици изследователски маси, непознати машини и стъклени клетки. Кориолан се обърна към миротвореца — беше жена, но тя затвори вратите и ги остави, без да им даде други инструкции.
— Да вървим ли? — попита той Клеменция.
Те предпазливо пристъпиха в лабораторията.
— Изпитвам ужасното чувство, че може да счупя нещо — прошепна тя.
Тръгнаха покрай триметрова стена от стъклени клетки. Вътре цяла менажерия от животни — някои познати, други променени до такава степен, че не можеше лесно да се определи какви са — се мятаха напред-назад, дишаха тежко и всички изглеждаха нещастни. Докато минаваха покрай тях, по стъклото се удряха прекалено развити нокти, лапи и перки.
Посрещна ги млад мъж с лабораторна престилка и ги поведе към секцията с клетките на змиите. Тук намериха д-р Гол, която се взираше в голям терариум, пълен със стотици змии. Те имаха изкуствено ярки цветове, кожата им почти сияеше във всякакви оттенъци на неоново розово, жълто и синьо. Не по-дълги от линийка и не много по-дебели от молив, те се гърчеха и образуваха психеделичен килим, който покриваше дъното на клетката.
— А, ето ви — каза д-р Гол с усмивка. — Запознайте се с моите нови бебчета.
— Здравейте — каза Кориолан и приближи лице до стъклото, за да разгледа гърчещата се маса от змии. Напомняха му за нещо, но не можеше да се сети за какво.
— Цветовете имат ли значение? — попита Клеменция.
— Всичко има значение или изобщо няма, в зависимост от светогледа ви — каза д-р Гол. — С което стигам до вашето предложение. Хареса ми. Кой го написа? Само вие двамата? Или вашата шумна приятелка също взе участие, преди да ѝ прережат гърлото?
Клеменция сви разстроено устни, но после Кориолан видя, че изопва лице. Нямаше да позволи да я сплашат.