— Хей! — махна му миротворецът от алеята. — Много си близо! А и времето свърши.
Кориолан се изправи.
— По-добре да тръгвам, ако искам да ме пускат пак.
— Разбира се. Разбира се. И благодаря. За бисквитите и за всичко — каза Луси Грей, като се вкопчи в решетките, за да се помъчи да се изправи на крака.
Той се пресегна през решетката, за да ѝ помогне.
— Това е дреболия.
— Може би за теб — каза тя. — Но за мен е толкова важно някой да дойде при мен, сякаш имам значение.
— Имаш значение — каза той.
— Е, има много доказателства за обратното. — Тя разтърси веригите си и ги подръпна. И после, сякаш се сети за нещо, погледна към небето.
— Ти имаш значение за мен — повтори той. Тя сигурно нямаше значение за Капитола, но беше ценна за него. Нали току-що си беше излял сърцето пред нея?
— Време е да тръгваме, г-н Сноу! — извика миротворецът.
— Ти си важна за мен, Луси Грей — повтори той. При тези думи тя пак го погледна, но все още изглеждаше дистанцирана.
— Гледай, момче, не ме карай да се оплача от теб — каза миротворецът.
— Трябва да вървя. — Кориолан се изправи.
— Хей! — каза тя с известна настоятелност. Той се обърна. — Хей, исках да знаеш, че не вярвам да си тук само заради оценките или славата. Ти си рядка птица, Кориолане.
— И ти също — каза той.
Тя кимна и тръгна обратно към Джесъп, като веригите ѝ оставяха следа в мръсната слама и изпражненията на плъховете. Когато стигна при партньора си, тя легна и се сви на топка, сякаш изтощена от кратката среща.
На излизане от зоологическата градина той два пъти се препъна и разбра, че е прекалено изморен и е неспособен да измисли добро решение за каквото и да е. Вече беше достатъчно късно, така че прибирането му вкъщи нямаше да изглежда подозрително, затова тръгна към апартамента. По пътя имаше нещастието да се сблъска със съученичката си Персефона Прайс, дъщерята на печално известния Нерон Прайс, който беше отрязал крака на прислужницата. Накрая продължиха заедно, защото бяха съседи. Беше ѝ се паднало да е ментор на Мизън, набито тринайсетгодишно момче от Окръг 4 и затова присъстваше, когато ги бяха повикали двамата с Клеменция. Той се ужасяваше от всякакви разговори за предложението, но все още беше прекалено разстроен от смъртта на Арахна, за да говори за нещо друго. Обикновено избягваше напълно Персефона, защото винаги се чудеше дали е знаела съставките на военновременната си яхния. Известно време се страхуваше от нея, но сега тя будеше само отвращение в него, колкото и да си повтаряше, че тя няма вина. С трапчинките и лешниково сивите си очи тя беше по-красива от всички други момичета във випуска му, може би, с изключение на Клеменция… е, на Клеменция, преди да я ухапят змиите. Но мисълта да я целуне го отврати. Дори сега, когато тя през сълзи го прегърна за довиждане, той не можеше да си наложи да мисли за нищо друго, освен за отрязания крак.
Кориолан се изкачи с труд по стълбите, изпълнен с по-черни мисли от всякога при спомена за нещастната прислужница, умряла от глад на улицата. Колко дълго можеше да се надява, че ще издържи Луси Грей? Тя бързо гаснеше. Слаба и объркана. Ранена и паднала духом. Но преди всичко тя бавно умираше от глад. Утре може би нямаше да може да се изправи на крака. Ако не намереше начин да я нахрани, щеше да е мъртва още преди да са почнали Игрите на глада.
9
Когато се върна в апартамента, грандмама го погледна и му каза да си дремне малко преди вечеря. Той се хвърли на леглото, чувствайки се прекалено напрегнат, за да заспи. Следващото нещо, което усети, беше Тайгрис, която леко разтърсваше рамото му. От подноса на нощната масичка се носеше успокоителен аромат на супа с нудли. Понякога месарят ѝ даваше безплатно пилешки кости и тя правеше от тях прекрасни неща.
— Корио — каза тя. — Сатирия звъня три пъти и не мога да измисля повече извинения. Хайде, хапни супа и ѝ се обади.
— Пита ли за Клеменция? Всички ли знаят? — измърмори той.
— Клеменция Давкот? Не. Защо да пита? — учуди се Тайгрис.
— Беше толкова страшно. — Той ѝ разказа историята с всички ужасяващи подробности.
Докато ѝ говореше, тя пребледня.
— Д-р Гол е накарала змиите да я ухапят? Само заради една невинна лъжа като тази?
— Направи го. И изобщо не се интересуваше дали Клеми ще оживее — каза той. — После ме отпрати, за да отиде на следобедната си закуска.
— Това е садистично. Или напълно откачено — каза Тайгрис. — Не трябва ли да се оплачем?
— На кого? Тя е Главният гейммейкър — каза той. — Работи директно с президента. Ще каже, че ние сме виновни, защото сме я излъгали.