Тайгрис помисли.
— Добре. Няма да се оплакваме. Нито да я предизвикваме. Само я отбягвай колкото може повече.
— Това е трудно, щом съм ментор. Тя непрекъснато идва в Академията да си играе с един заек мутант и задава много откачени въпроси. Една дума от нея може да стане причина да спечеля или да загубя наградата. — Той потърка лице с ръце. — Ето, Арахна умря, Клеменция е наблъскана с отрова, а Луси Грей… е, това е друга наистина ужасна история. Съмнявам се, че тя ще стигне до Игрите и може би ще е за добро.
Тайгрис сложи лъжица в ръката му.
— Изяж си супата. Били сме и по-зле. Сноу винаги е на върха, нали?
— Сноу винаги е на върха — каза той толкова неубедително, че двамата се разсмяха. От това се почувства малко по-нормално. Изяде няколко лъжици супа, за да не я обиди, после усети, че умира от глад, и набързо я изгълта.
Когато Сатирия позвъни пак, той се готвеше да направи пълно признание, но се оказа, че тя иска само да го помоли да изпее химна на погребението на Арахна сутринта.
— Героичната ти постъпка в зоологическата градина в комбинация с факта, че ти единствен знаеш всички думи, те прави първия избор на класа.
— За мен ще е чест, разбира се — отговори той.
— Добре. — Сатирия отпи от нещо, чу се подрънкването на леда в чашата ѝ, после си пое дъх. — Как са нещата с твоя трибут?
Кориолан се поколеба. Да се оплаква щеше да изглежда детинско, сякаш не можеше да решава собствените си проблеми. Почти никога не молеше Сатирия за помощ. Но после си представи как Луси Грей се огъва под тежестта на веригите си и се отказа от всякаква предпазливост.
— Не е добре. Днес видях Луси Грей. Само за минута. Тя е много слаба. Капитолът изобщо не я е хранил.
— Откакто е напуснала Окръг дванайсет? Как може, това са, колко? Четири дни? — попита изненадано Сатирия.
— Пет. Според мен няма да издържи до Игрите. Няма да имам трибут, на който да съм ментор. Много от нас няма да имат.
— Е, това не е честно. Все едно да ти кажат да проведеш експеримент с развалена апаратура — отговори Сатирия. — А сега Игрите ще бъдат отложени с един-два дена. — Тя помълча и после добави: — Чакай, ще видя какво мога да направя.
Той затвори телефона и се обърна към Тайгрис.
— Искат да пея на погребението. Тя не спомена Клеменция. Сигурно го държат в тайна.
— Тогава и ти така направи — каза Тайгрис. — Те сигурно ще се преструват, че цялото нещо не се е случило.
— Може би няма да кажат дори на декана Хайботъм — каза той и се поободри. После се сети за друго. — Тайгрис? Сега си спомних, че всъщност не мога да пея. — И кой знае защо, и на двамата това им се стори най-смешното нещо на света.
Грандмама обаче смяташе, че нещата не са за смях и на другата сутрин го накара да стане призори, за да го упражнява. В края на всеки стих тя го мушкаше в ребрата с линийка и крещеше: „Дишай!“, докато не му оставаше нищо друго. За трети път тази седмица тя жертва една от безценните си рози в името на бъдещето му, забоде светлосиния розов цвят на грижливо изгладената му униформена куртка и каза:
— Добре. Отива ти на очите.
С елегантна външност, стомах, пълен с овесена каша и ребра, осеяни със синини, за да му напомнят да си поема въздух, той се отправи към Академията.
Макар да беше събота, всички ученици влязоха в класните стаи, преди да се съберат на централното стълбище на Академията, разпределени по класове и азбучен ред. Поради задачата си Кориолан се озова в първата редица заедно с преподавателите и видните гости, на първо място сред тях президента Рейвинстил. Сатирия му описа набързо програмата, но единственото, което му остана в главата, беше, че церемонията започва с неговото изпълнение на химна. Той не се страхуваше да говори пред публика, но никога не беше пял публично — в Панем нямаше много възможности за пеене. Това беше една от причините, поради които песента на Луси Грей грабна вниманието на хората. Той успокои нервите си, като си каза, че дори да вие като куче, нямаше с кого толкова да го сравнят.
От другата страна на авенюто временните трибуни, вдигнати за погребалното шествие, бързо се изпълниха с хора, облечени в черно — единственият цвят дрехи, за който се знаеше, че всички имат, поради смъртта на свои близки през войната. Той се огледа за семейство Крейн, но не можа да ги открие в тълпата. Академията и околните сгради бяха украсени с траурни знамена и на всеки прозорец се вееше знамето на Капитола. Многобройни камери бяха разположени, за да запечатат събитието и телевизионните репортери на Капитола коментираха на живо. Кориолан си помисли, че това е голямо представление за Арахна, несъответстващо както на живота, така и на смъртта ѝ, като последната би могла да се избегне, ако се беше контролирала и не беше такъв ексхибиционист. Изпита облекчение, че ще пее, вместо да превъзнася талантите ѝ, които, ако не го лъжеше паметта, се свеждаха до това да крещи толкова високо, че да я чуват из цялата училищна аудитория без микрофон, както и до умението ѝ да балансира лъжица на носа си. А деканът Хайботъм обвиняваше него в желание да се самоизтъква? Все пак, припомни си той, тя му беше едва ли не роднина.