— Сложи го тук — каза той, като се огледа крадешком.
Сеян също се огледа и бързо прехвърли пилето и бисквитите върху салфетката. Кориолан я сгъна и пъхна всичко в чантата си. Не се разрешаваше да изнасят храна от столовата, а още по-малко, за да я дадат на някой трибут, но откъде другаде би могъл да вземе нещо преди обиколката? Луси Грей не можеше да изяде храната пред камерите, но роклята ѝ имаше дълбоки джобове. Не му беше приятно, че сега половината от храната, която ѝ носеше, отиваше за Джесъп, но може би тази инвестиция щеше да се изплати, когато започнат Игрите.
— Благодаря. Ти си голям бунтовник — каза Сеян, докато отнасяха подносите към конвейера, който ги връщаше в кухнята.
— Така е, създавам само неприятности — каза Кориолан.
Менторите се натъпкаха в няколко училищни микробуса и се отправиха към арената на Капитола, построена на другия бряг на реката, за да се избегне задръстване в центъра от тълпите. На върха на славата си огромният, свръхмодерен амфитеатър беше свидетел на много вълнуващи спортни, развлекателни и дори военни събития. Там се изпълняваха шумни екзекуции на враговете по време на войната, поради което се беше превърнала в мишена за бомбардировачите на бунтовниците. Първоначалната постройка все още стоеше, но сега беше полуразрушена и нестабилна, полезна само като място за Игрите на глада. Някога пищният килим от безупречно поддържана трева беше изсъхнал поради липса на грижи. Земята беше осеяна с кратери от бомби и бурените бяха единствената зеленина върху голата пръст. Навсякъде бяха разхвърляни отломки от експлозиите — парчета метал и камъни, а по триметровата стена около игрището имаше следи от шрапнели. Всяка година заключваха вътре трибутите и им оставяха единствено арсенал от ножове, саби, копия и други подобни, за да улесняват проливането на кръв, докато публиката наблюдаваше от домовете си. В края на Игрите, единственият, който оцелееше, щеше да бъде изпратен обратно в окръга си, труповете се разчистваха, оръжията се събираха и вратите се заключваха до следващата година. Нямаше поддръжка. Нямаше почистване. Вятърът и дъждът може би отмиваха кървавите петна, но никой от Капитола не си цапаше ръцете с това.
Професор Сикъл, придружителят им в тази екскурзия, нареди менторите да оставят вещите си в микробусите. Кориолан натъпка пълната с храна салфетка в предния джоб на панталона си и го закри с куртката си. Излязоха от климатизираните микробуси под палещото слънце и той видя, че трибутите са строени в редица с белезници и строго охранявани от миротворци. На менторите беше наредено да застанат до съответните си трибути, които бяха подредени според номерата на окръзите, така че той беше почти най-отзад с Луси Грей. Само Джесъп и неговият ментор Лизистрата, която едва ли тежеше повече от петдесет килограма, бяха зад него. Отпред беше трибутът на Клеменция Рипър — същият, който се беше опитал да го удуши в камиона — и яростно гледаше в земята. Ако се стигнеше до сбиване между ментор и трибут, шансовете не бяха в полза на Кориолан.
Въпреки деликатната си външност Лизистрата имаше характер. Тя беше дъщеря на лекарите, които се грижеха за президента Рейвинстил и имаше късмета да бъде избрана за ментор. Лизистрата очевидно полагаше много усилия да установи някаква връзка с Джесъп.
— Донесох ти крем за врата — чу я да шепне Кориолан. — Но трябва да го скриеш. — Джесъп изръмжа в знак на съгласие. — Ще ти го пъхна в джоба, когато мога.
Миротворците свалиха тежките резета на входа. Масивните врати се отвориха и разкриха огромното фоайе. Покрай стените бяха подредени павилиони със сега закрити с дъски витрини и оплюти от мухи плакати, рекламиращи събития отпреди войната. Децата последваха войниците до отсрещната страна на фоайето. Редицата високи турникети, всеки с три извити метални рамене, бяха покрити с дебел слой прах. През тях се влизаше с жетон от Капитола, като жетона, който все още се използваше за пътуване с тролейбус.
Този вход е бил за бедните, помисли си Кориолан. Или може би не за бедните. Наум му дойде думата плебеи. Семейство Сноу влизаха на арената от друг вход, ограден с кадифено въже. В тяхната ложа определено не можеше да се влезе с жетон за тролей. За разлика от голяма част от арената, тя имаше покрив, плъзгащ се стъклен прозорец и климатизация, поради което и най-горещият ден беше приятен. Към ложата беше разпределен авокс, който носеше храна, напитки и играчки за него и Тайгрис. Ако му станеше скучно, заспиваше на тапицираните плюшени седалки.