Зашеметен, Кориолан известно време лежеше почти в безсъзнание. Усети остра миризма на изгоряло и осъзна, че гредата гори. Опита се да се измъкне и да изпълзи под нея, но му се зави свят и усети как паят с праскови се надига в стомаха му.
— Помощ! — извика той. Около него се разнасяха подобни молби, но не можеше да види пострадалите през облака прах. — Помощ!
Огънят опърли косата му и с нови усилия той се помъчи да се измъкне изпод гредата, но не успя. Усети пареща болка, която запълзя по врата и рамото му и с ужас осъзна, че ще изгори и ще умре. Пак започна да пищи, но изглежда беше сам в облака от черен дим и горящи отломки. После видя, че сред адските пламъци се надига някаква фигура. Луси Грей изрече името му, после рязко се обърна назад — нещо, което той не виждаше, привлече вниманието ѝ. Тя се отдалечи на няколко крачки, после се поколеба, като очевидно се разкъсваше.
— Луси Грей! — помоли се той с пресекващ глас. — Моля те!
Тя погледна за последен път към онова, което я беше привлякло и изтича към него. Усети, че гредата се повдига от гърба му, но после пак го притиска. Повдигна се втори път, като му остави съвсем малко място, през което да се измъкне изпод нея. Луси му помогна да се изправи и с ръка, преметната през раменете ѝ, двамата с куцане се отдалечиха от пламъците, докато се строполиха някъде в средата на арената.
Отначало цялото му съзнание беше погълнато от кашлянето и задушаването, но после бавно усети болката в главата си и изгарянията по врата и раменете. Пръстите му кой знае как се бяха оплели в изгорената рокля на Луси Грей и той я стискаше като спасително въже. Виждаше свитите ѝ, оковани ръце, които бяха видимо изгорени.
Пушекът се вдигна достатъчно и сега разбра, че бомбите са били заложени на разстояние една от друга около арената, като най-мощните експлозиви са били поставени при входа. Разрушенията бяха толкова големи, че зърна улицата от другата страна и два силуета, които бягаха извън арената. Дали затова Луси Грей се поколеба, преди да се върне да му помогне? Заради възможността да избяга? Другите трибути със сигурност се бяха възползвали от този шанс. Да, сега чу сирените и виковете от улицата.
Парамедиците си проправяха път през отломките и тичаха към ранените.
— Всичко е наред — каза той на Луси Грей. — Идват ни на помощ.
Вдигнаха го на ръце и го сложиха на носилка. Той пусна роклята ѝ, като си помисли, че за нея ще има друга носилка, но докато го отнасяха, видя как един миротворец я повали по корем на земята и натисна дулото на оръжието си във врата ѝ, като през това време сипеше мръсотии срещу нея.
— Луси Грей! — извика Кориолан. Никой не му обърна внимание.
От удара по главата му беше трудно да се съсредоточи, но съзнаваше, че се вози в линейка, а после го бутат през тряскащите се врати към същата чакалня, където само предишния ден беше изпил чаша лимонада, слагат го на маса под ярка светлина, докато екипът лекари се мъчи да определи уврежданията. Той искаше да заспи, но те постоянно се навеждаха над лицето му и му задаваха различни въпроси, а от дъха им се носеше неприятна миризма на ядене и пак му прилоша. От време на време през цялата нощ някой го будеше и светваше с фенерче в очите му. След като отговореше на няколко прости въпроса, пак го оставяха да потъне в забрава.
Когато най-после се събуди — истински се събуди, беше в неделя, а по светлината от прозореца позна, че е следобед — грандмама и Тайгрис се бяха надвесили над него с разтревожени лица. Усети успокоителна топлина. Не съм сам, помисли си той. Не съм на арената. В безопасност съм.
— Здрасти, Корио — каза Тайгрис. — Ние сме.
— Здравей. — Опита се да се усмихне. — Пропусна бомбеното време.
— Оказа се, че е още по-лошо, отколкото да съм там — каза Тайгрис, — като знаех, че си съвсем сам под бомбите.
— Не бях сам — каза той. Морфлингът и сътресението му пречеха да си припомни ясно нещата. — Луси Грей беше там. Мисля, че тя ми спаси живота. — Не можеше да възприеме тази идея докрай. Беше приятно, но и тревожно.
Тайгрис стисна ръката му.
— Не се учудвам. Тя очевидно е добър човек. Още отначало се опита да те защити от другите трибути.
Грандмама трябваше да бъде убеждавана по-дълго. След като той горе-долу описа избухването на бомбите, тя стигна до това заключение:
— Е, по-вероятно е решила, че миротворците ще я застрелят, ако избяга, но все пак това показва известен характер. Може би, както твърди, не е от окръзите.
Голяма похвала наистина, или толкова голяма, на колкото беше способна грандмама.