Порови в чекмеджето на нощното шкафче и намери пудриерата на майка си. Вдъхна розовия прах и малко се успокои, но беше толкова разтревожен, че трябваше да стане. През следващите няколко часа той бродеше из апартамента, поглеждаше нагоре към нощното небе, надолу към Корсо, към прозорците на съседите отсреща. В един момент се намери на покрива сред розите на грандмама и не помнеше кога се е изкачил по стълбите към градината. Чистият нощен въздух и ароматът на цветята му помогнаха, но след малко усети, че го втриса и всичко пак го заболя.
Тайгрис го намери седнал в кухнята няколко часа преди изгрев-слънце. Тя направи чай и изядоха остатъка от яденето направо от тенджерата. Вкусните слоеве месо, картофи и сирене го успокоиха, както и внимателното напомняне на Тайгрис, че той не е виновен за ситуацията с Луси Грей. В края на краищата, и двамата все още бяха деца, чиито живот се диктуваше от независещи от тях сили.
Донякъде поуспокоен, той успя да дремне няколко часа, преди да го събуди обаждането на Сатирия. Тя го насърчи тази сутрин да отиде на училище, ако може. Беше насрочена нова среща на ментори и трибути, с цел да се подготвят за интервютата, които сега щяха да бъдат напълно доброволни.
По-късно в Академията, докато гледаше от балкона на Хевънсбий Хол, празните столове го стреснаха. Наум беше сметнал, че са загинали осем трибути и че един е изчезнал, но не си беше помислил как това ще се отрази на подредбата на двайсет и четирите масички и как ще се получат неправилни, обезпокояващи празноти. Изобщо нямаше трибути от Окръг 1, 2, 6 и 9 и само един от 10. Повечето от останалите бяха ранени и всички изглеждаха зле. Когато менторите се присъединиха към групата, загубите проличаха още по-ясно. Шестима ментори бяха или мъртви, или в болница, а менторите на избягалите от Окръг 1 и 2 нямаха трибути на масичките и следователно нямаше причина да присъстват. Ливия Кардю обсъждаше обрата, който бяха взели събитията и настояваше от окръзите да се докарат нови трибути или поне да ѝ бъде даден Рипър, момчето, възложено на Клеменция, за която всички мислеха, че е под карантина заради грип. Желанието ѝ не беше удовлетворено и Рипър седеше сам до масичката си, с превръзка с ръждивокафява засъхнала кръв около главата.
Когато Кориолан седна срещу Луси Грей, тя дори не се опита да се усмихне. Измъчваше я остра кашлица, а по дрехите ѝ все още имаше сажди от пожара. Но ветеринарната лекарка беше надхвърлила надеждите на Кориолан, защото кожата на ръцете ѝ зарастваше добре.
— Здрасти — каза той, като бутна сандвич с фъстъчено масло и две от сладките на Сатирия през масата към нея.
— Здравей — каза дрезгаво тя. Беше изоставила всички опити за флирт и дори за приятелство. Тя потупа сандвича, но изглеждаше прекалено изтощена, за да яде. — Благодаря.
— Не, аз ти благодаря, задето ми спаси живота. — Каза го весело, но когато се вгледа в очите ѝ, веселостта се стопи.
— Това ли казваш на хората? — попита тя. — Че съм ти спасила живота?
Той го беше казал на Тайгрис и на грандмама и после, може би несигурен какво да прави с информацията, я беше оставил да напусне мислите му като сън. Сега при празните столове на загиналите около него, споменът за това как го спаси на арената зае съзнанието му и той не можеше да го отхвърли. Ако Луси Грей не му беше помогнала, той щеше да е напълно, безвъзвратно мъртъв. Още един бляскав ковчег, обсипан с цветя. Още един празен стол. Когато пак проговори, думите заседнаха на гърлото му и положи голямо усилие да ги изрече.
— Казах на моето семейство. Наистина. Благодаря ти, Луси Грей.
— Е, имах малко свободно време — каза тя, като прокара треперещ пръст по захарното цвете, с което беше украсена сладката. — Красиви сладки.
После настъпи объркването. Ако му беше спасила живота, той ѝ дължеше — какво? Сандвич и две сладки? С това ѝ се отплащаше. За живота си. Който очевидно оценяваше доста евтино. Истината беше, че ѝ дължеше всичко. Той усети как се изчервява.