— Можеше да избягаш. И ако го беше направила, щях да изгоря в пламъци, преди да стигнат до мен.
— Да избягам, а? Изглежда доста голямо усилие, за да ме застрелят — каза тя.
Кориолан поклати глава.
— Може да се шегуваш, но то не променя това, което направи за мен. Надявам се, че ще мога да ти се отплатя по някакъв начин.
— И аз се надявам — каза тя.
В тези няколко думи той усети промяна в отношенията им. Като неин ментор той беше благосклонният приносител на дарове, които трябваше винаги да се посрещат с благодарност. Сега тя беше обърнала изцяло нещата, като му беше дала неоценим дар. На повърхността всичко изглеждаше същото. Оковано момиче, момче, което му носи храна. Миротворци, които се грижеха това положение да се запази. Но дълбоко вътре, нещата между тях никога нямаше да бъдат същите. Той винаги щеше да ѝ бъде длъжник. Тя имаше право да иска какво ли не.
— Не знам как — призна той.
Луси Грей се озърна наоколо, оглеждайки ранените си съперници. После го погледна право в очите и в гласа ѝ усети нетърпение.
— Като начало си помисли, че наистина мога да спечеля.
Част II
Наградата
11
Думите на Луси Грей го засегнаха, но като се замисли, бяха напълно заслужени. Кориолан никога не я беше разглеждал като победител в Игрите. В стратегията му никога не беше влизало това да я направи победител. Единственото му желание беше да се възползва от чара и привлекателността ѝ, за да постигне успех за себе си. Дори когато я насърчи да пее за спонсорите, се опитваше да удължи вниманието, което тя му носеше. Само преди минута оздравелите ѝ ръце бяха добра новина, защото можеше да свири на китара вечерта на интервюто, а не за да се отбранява на арената. Фактът, че тя беше важна за него, както ѝ беше казал в зоологическата градина, само влошаваше нещата. Той би трябвало да се мъчи да запази живота ѝ, да се мъчи тя да стане победител, независимо от шансовете.
— Бях искрена, като ти казах, че си торта със сметана — каза Луси Грей. — Ти си единственият, който изобщо си направи труда да дойде. Ти и приятелят ти Сеян. Двамата се държахте така, сякаш сме човешки същества. Но единственият начин, по който сега можеш да ми се отплатиш, е като ми помогнеш да оцелея от това нещо.
— Съгласен съм. — Почувства се много по-добре, след като го каза. — От сега нататък целта ни е да победим.
Луси Грей протегна ръка.
— Да си стиснем ръцете?
Кориолан внимателно разтърси ръката ѝ.
— Обещавам ти. — Предизвикателството го изпълни с енергия. — Стъпка номер едно: аз измислям стратегия.
— Двамата измисляме стратегия — поправи го тя. Но се усмихна и отхапа от сандвича.
— Двамата измисляме стратегия. — Той пресметна още веднъж. — Остават ти само четиринайсет конкуренти, освен ако не намерят Марк.
— Ако се погрижиш да остана жива още няколко дни, възможно е да спечеля техническа победа — каза тя.
Кориолан огледа залата и при вида на нейните паднали духом, болнави конкуренти, оковани във вериги, се окуражи, преди да признае, че и Луси Грей не беше в много по-добра форма. Все пак, след като Окръг 1 и 2 бяха извън играта, а Джесъп се грижеше за нея, както и при новата спонсорска програма, шансовете ѝ бяха много по-големи, отколкото когато пристигна в Капитола. Може би ако успееше да я храни, тя можеше да избяга и да се скрие някъде на арената, докато другите се избият помежду си или измрат от глад.
— Трябва да те питам едно нещо — каза той. — Ако се стигне до това, би ли убила някого?
Луси Грей дъвчеше, преценявайки въпроса.
— Може би в самозащита.
— Това са Игрите на глада. Всичко е в самозащита — каза той. — Но може би ще е най-добре да избягаш от другите трибути и да ти намерим спонсори за храна. Да изчакаш известно време.
— Да, за мен това е по-добра стратегия — съгласи се тя. — Да издържам ужасяващи неща е един от талантите ми. — Тя се задави от хапка сух хляб.
Кориолан ѝ подаде бутилка вода от чантата си.
— Пак ще има интервюта, но сега ще са доброволни. Готова ли си за това?
— Майтапиш ли се? Имам една песен, която е написана за този дрезгав от уиски глас — каза тя. — Намери ли ми китара?
— Не, но днес ще намеря — обеща той. — Все някой трябва да има китара, която да ми заеме. Ако можем да ти намерим спонсори, това много ще ни помогне да спечелиш.
Тя се пооживи, като започна да му разказва какво би могла да изпее. Но им бяха дадени само десет минути и кратката среща завърши, когато професор Сикъл нареди на менторите да се върнат в лабораторията по биология.