Изпълнявайки това, което изглежда бяха строги мерки за сигурност, дотам ги ескортираха миротворци, а деканът Хайботъм отмяташе имената им по списък, докато сядаха по местата си. Физически здравите ментори на загиналите и изчезналите трибути, включително Ливия и Сеян, вече седяха на лабораторните маси и гледаха как д-р Гол пуска моркови в клетката на заека. При вида ѝ — толкова близо и толкова луда — Кориолан плувна в пот.
— Скок-подскок, морков или пръчка? Всички умират, а на теб… — Тя се обърна въпросително към тях и всички, освен Сеян, отвърнаха поглед.
— … а на теб ти е лошо — каза Сеян.
Д-р Гол се засмя.
— А, съчувственото момче. Къде е трибутът ти? Имаш ли някаква представа?
Новините на Капитола продължаваха да отразяват издирването на Марк, но вече не толкова често. Официалното становище беше, че се крие на някое далечно ниво от Трансфера, където скоро ще бъде заловен. Градът се беше успокоил и всички бяха единодушни, че или ще загине, или ще бъде заловен всеки момент. Така или иначе, той изглежда беше решил по-скоро да избяга, отколкото да излезе от Трансфера, за да убива невинни граждани в Капитола.
— Възможно е да е на път към свободата — каза Сеян с напрегнат глас. — Възможно е да са го хванали и да не съобщават. Възможно е да е ранен и да се крие. Възможно е да е мъртъв. Нямам представа. А вие?
Без да иска, Кориолан се възхити на смелостта му. Разбира се, Сеян не знаеше колко опасна е д-р Гол. Ако не внимаваше, можеше да завърши в някоя клетка с чифт крила на папагал и слонски хобот.
— Не, не ми отговаряйте — добави ядосано Сеян. — Или е мъртъв, или скоро ще бъде, когато го хванете и го влачите по улиците във вериги.
— Това е наше право — възрази д-р Гол.
— Не, не е! Не е така, каквото и да казвате. Нямате право да оставяте хората да умират от глад, да ги наказвате безпричинно. Нямате право да отнемате живота и свободата им. Това са неща, с които всеки се ражда и те не са ваши, за да им ги отнемате. Фактът, че сте спечелили войната, не ви дава това право. Фактът, че имате повече оръжия, не ви дава това право. Фактът, че сте от Капитола, не ви дава това право. Нищо не ви дава право. О, дори не знам защо дойдох тук днес. — При тези думи Сеян скочи и хукна към вратата. Когато натисна дръжката, тя не помръдна. Той я разтърси и после се обърна към д-р Гол. — А сега и ни заключихте? Все едно това е нашата малка маймунска клетка.
— Не съм те освободила — каза д-р Гол. — Седни, момче.
— Не. — Сеян го изрече тихо, но все пак няколко души подскочиха.
След кратка пауза се намеси деканът Хайботъм.
— Заключено е отвън. Миротворците имат заповед да не ни обезпокояват, докато не им бъде наредено. Седни, моля те.
— Или да те отведем с придружител някъде другаде? — предложи д-р Гол. — Струва ми се, че офисите на баща ти са наблизо.
Беше ясно, че макар настойчиво да го наричаше „момче“, тя още отначало знаеше точно кой е Сеян.
Сеян изгаряше от гняв и унижение и не желаеше или не можеше да помръдне. Той стоеше и гледаше предизвикателно д-р Гол, докато напрежението стана непоносимо.
— До мен има свободно място — каза Кориолан, без никой да го е питал.
Предложението разсея Сеян и после той като че ли омекна. Пое дълбоко дъх, върна се по пътеката и седна на стола. С едната ръка стискаше дръжката на чантата си, а другата стисна в юмрук на масата.
Кориолан си помисли, че не е трябвало да се обажда. Забеляза, че деканът Хайботъм го поглежда учудено и той си придаде зает вид, като отвори тетрадката и приготви писалката си.
— Страстите се разгорещиха — каза д-р Гол на класа. — Разбирам. Наистина. Но трябва да се научите да ги овладявате и сдържате. Войните се печелят с глава, а не със сърце.
— Мислех, че войната свърши — каза Ливия. И тя изглеждаше ядосана, но не по същия начин като Сеян. Кориолан допусна, че е раздразнена от загубата на силния си трибут.
— Така ли? Дори след това, което преживя на арената? — попита д-р Гол.
— Според мен войната свърши — намеси се Лизистрата. — И ако е свършила, то технически и избиването е свършило, не е ли така?
— Започвам да мисля, че никога няма да свърши — обади се Фест. — Окръзите винаги ще ни мразят и ние винаги ще ги мразим.
— Според мен тук може да си на прав път — каза д-р Гол. — Нека приемем за момент, че войната е нещо неизменно. Конфликтът може да отслабва и да се усилва, но няма никога да спре наистина. В такъв случай каква трябва да е целта ни?
— Казвате, че не може да бъде спечелена? — попита Лизистрата.