— Нека приемем, че не може — отговори д-р Гол. — В такъв случай каква е стратегията ви?
Кориолан стисна здраво устни, за да не изрече отговора. Толкова очевидно. Прекалено очевидно. Но той знаеше, че Тайгрис е права, като му каза да избягва д-р Гол, дори ако би получил похвала. Докато класът обмисляше отговора, тя се разхождаше напред-назад по пътеката, като накрая спря до неговата маса.
— Г-н Сноу? Някакви идеи за възможни действия във връзка с нашата безкрайна война?
Той се успокои с мисълта, че тя е стара, а никой не живее вечно.
— Г-н Сноу? — настояваше тя. Той се почувства така, все едно беше заекът и тя го мушкаше с металната пръчка. — Искате ли да дадете някакво предложение?
— Трябва да я контролираме — каза тихо той. — Ако е невъзможно да сложим край на войната, то трябва да я контролираме неопределено дълго. Точно както правим сега. С миротворците, които окупират окръзите, със строги закони и с напомняне в кого е властта, както с Игрите на глада. При всеки сценарий за предпочитане е ние да сме силните, да бъдем победител, а не победен.
— Макар че в нашия случай това определено е по-неморалният вариант — измърмори Сеян.
— Не е неморално да се защитаваш — отговори му Ливия. — Кой не би предпочел да бъде победител, вместо победен?
— Не знам дали предпочитам да съм едното или другото — каза Лизистрата.
— Но това не е възможно — припомни ѝ Кориолан, — като се има предвид зададения въпрос. Не и ако се замислиш.
— Не и ако се замислиш, а, Каска? — каза д-р Гол и тръгна обратно по пътеката. — Малко позамисляне може да спаси живота на много хора.
Деканът Хайботъм драскаше по списъка. Може би Хайботъм е същият заек като мен, помисли си Кориолан и се запита защо си губи времето да се тревожи за него.
— Но да бъдем смели — продължи бодро д-р Гол. — Като повечето неща в живота, войната има своите превратности. И това е следващата ви домашна работа. Напишете есе за всичко привлекателно във войната. Всичко, което обичате в нея.
Много от съучениците му вдигнаха изненадано поглед, но не и Кориолан. Тази жена беше пуснала змии срещу Клеменция, за да се забавлява. Беше ясно, че ѝ доставя удоволствие да причинява болка и вероятно допускаше, че всички са като нея.
Лизистрата се намръщи.
— Което обичаме ли?
— Няма да ни трябва дълго време — каза Фест.
— Това групов проект ли е? — попита Ливия.
— Не, индивидуален. Проблемът с груповите проекти е, че обикновено един човек върши цялата работа — каза д-р Гол, като намигна на Кориолан, от което го побиха тръпки. — Но сте свободни да потърсите мнението на близките си. Може да се учудите. Бъдете толкова честни, колкото смеете. Донесете ги на неделната среща на менторите. — Тя извади още моркови от джоба си, обърна се към заека и изглежда забрави за тях.
Когато ги освободиха, Сеян тръгна след Кориолан по коридора.
— Трябва да престанеш да ме спасяваш.
Кориолан поклати глава.
— Не мога да се сдържа. То е някаква неволна реакция.
— Не знам какво щях да направя, ако не беше ти. — Сеян понижи глас. — Тази жена е зла. Трябва да бъде спряна.
Кориолан си помисли, че всеки опит д-р Гол да бъде детронирана щеше да бъде безуспешен, но си придаде съчувствен глас.
— Ти опита.
— И се провалих. Бих искал семейството ми да се прибере вкъщи. В Окръг 2, където ни е мястото. Не че там ще ни искат — каза Сеян. — Това, че съм от Капитола, ще стане причина за смъртта ми.
— Това е лош момент, Сеяне. С Игрите и с бомбите. Никой не е в най-добрата си форма. Не прави нищо прибързано, например да избягаш. — Кориолан го потупа по рамото и си помисли, Може да ми потрябва услуга.
— Да избягам къде? Как? С какво? — попита Сеян. — Но наистина ти благодаря за помощта. Бих искал да намеря някакъв начин да ти се отблагодаря.
Наистина имаше нещо, от което Кориолан се нуждаеше.
— Случайно да имаш китара, която да ми дадеш на заем?
Семейство Плинт нямаха китара, затова той посвети останалата част от следобеда да изпълни обещанието си на Луси Грей. Разпита съучениците си, но постигна единствено едно „може би“ от Випсания Сикъл, ментора на момчето от Окръг 7, което беше жонглирало с орехите в зоологическата градина.
— О, струва ми се, че имахме една през войната — каза му тя. — Нека да проверя и ще ти кажа. Много ще ми е приятно да чуя пак как пее твоето момиче!
Той не знаеше дали да ѝ вярва или не; семейство Сикъл не му правеха впечатление на много музикални хора. Випсания беше наследила от леля си Агрипина желанието да се конкурира и доколкото знаеше, тя се мъчеше да провали представлението на Луси Грей. Но той също беше добър в тази игра, затова ѝ каза, че е неговата спасителка, и продължи търсенето.