— Добре ли си? — Сеян се взираше озадачено в него. — Пребледня като платно.
Кориолан възвърна самообладание.
— Мисля, че е от поската. Прилоша ми.
— Да — съгласи се Сеян. — Мами винаги ме караше да я пия през войната.
„Мами“? Дали апартаментът на Сеян щеше да бъде узурпиран от човек, който наричаше майка си „мами“? Зелето и поската заплашваха пак да излязат на бял свят. Той пое дълбоко дъх, за да накара стомаха си да утихне, като ненавиждаше Сеян повече дори от онзи момент, когато добре охраненото момче от окръзите с просташки акцент за пръв път се беше приближило към него, стискайки пликче желирани бонбони.
Кориолан чу звънеца и видя, че съучениците му се събират пред катедрата.
— Сигурно е време да ни определят трибути — намръщи се Сеян.
Кориолан го последва към мястото, където бяха сложени шест реда по четири стола — специално за менторите. Той се опита да изтласка кризата с апартамента от съзнанието си и да се фокусира върху най-голямата задача пред него. Повече от всякога най-важното беше да се представи добре, а за да се представи добре, трябваше да получи амбициозен трибут.
Деканът Каска Хайботъм, човекът, на когото принадлежеше заслугата за създаването на Игрите на глада, лично контролираше менторската програма. Той се представи на учениците с цялата жизненост на сомнамбул, със замечтан поглед и, както винаги, надрусан с морфлинг. Някога добрата му фигура се беше смалила, а кожата на лицето му беше провиснала. Ниско подстриганата коса и безупречният костюм само подчертаваха разрухата му. Поради славата си на създател на Игрите, той все още се крепеше на поста си, но се носеха слухове, че управата на Академията губи търпение.
— Здравейте всички — каза завалено той и размаха смачкан лист хартия над главата си. — Сега ще ви го прочета. — Учениците притихнаха, като се мъчеха да чуят какво казва през глъчката от залата. — Ще ви прочета първо името, а после кой го получава. Нали така? Добре. Окръг едно, момче, се пада на… — Деканът Хайботъм се намръщи към листа, мъчейки се да фокусира погледа си. — Очилата — измърмори той. — Забравих ги.
Всички се взряха в очилата му, които се бяха смъкнали на носа му и зачакаха, докато ги намери с пръсти.
— А, ето така. На Ливия Кардю.
Ливия имаше тясно личице и засия в усмивка, а после вдигна юмрук във въздуха и изкрещя „Да“ с пискливия си глас. Тя винаги беше склонна да злорадства. Сякаш тлъстият кокал беше единствено нейна заслуга, а не на майка ѝ, която управляваше най-голямата банка в Капитола.
Кориолан се изпълваше с все повече отчаяние, докато деканът Хайботъм се бореше със списъка, като определяше ментор за момчето и момичето от всеки окръг. След десет години се беше наложил един и същ модел. По-добре охранените, по-дружелюбно настроени към Капитола окръзи 1 и 2 даваха повече победители, като трибутите от окръг 4 — риболов и окръг 11 — селско стопанство не им отстъпваха. Кориолан се надяваше за Окръг 1 или 2, но не получи никой от тях, което стана още по-обидно, когато на Сеян се падна момче от Окръг 2. Окръг 4 мина, без да се спомене името му и последният му истински шанс за победител — момче от Окръг 11 — отиде при Клеменция Давкот, дъщерята на министъра на енергетиката. За разлика от Ливия, Клеменция прие новината за късмета си тактично, като отметна гарвановочерната си коса през рамо и грижливо записа името на трибута в бележника си.
Нещо не беше наред, щом като досега не беше споменато името Сноу, който освен това беше и един от най-добрите ученици в Академията. Кориолан започна да си мисли, че са го забравили — може би се канеха да му дадат някаква специална позиция? — когато за свой ужас чу деканът Хайботъм да промърморва:
— И накрая, но не на последно място по значение, момичето от Окръг дванайсет… тя принадлежи на Кориолан Сноу.
2
Момичето от Окръг 12? Можеше ли да има по-звучен шамар от този? Окръг 12, най-малкият окръг, с който всички се шегуваха, окръгът със своите недорасли деца с подути стави, които винаги умираха през първите пет минути на Игрите, а и отгоре на всичко… момичето? Не само че едно момиче не би могло да победи, но според него Игрите на глада изискваха главно груба сила, а момичетата бяха по природа по-дребни от момчетата и следователно в неизгодно положение. Кориолан не беше особен любимец на декана Хайботъм, когото на шега наричаше „Надрусания задник“ пред приятелите си, но все пак не беше очаквал такова публично унижение. Дали прякорът беше стигнал до ушите му? Или това беше само потвърждение, че в новия световен ред името Сноу избледнява и става незначително?