5.
Понеделник, 20:21 ч. Сан Себастиан, Испания
Корпусът на малката рибарска лодка беше съвсем прясно боядисан. Миризмата на боя проникваше в тесния, едва осветен трюм и надвиваше дори острия вкус на свитата на ръка цигара на Адолфо Алказар, както и силната, отчетлива, с привкус на влажен каучук миризма на гумираните дрехи, които висяха на една кука зад затворената врата. Боядисването беше лукс, който рибарят всъщност не можеше да си позволи, но който се беше оказал наложителен. Можеше да се появят и други задачи и той не можеше да си позволи да излезе на сух док, за да подменя изгнилите дъски. Когато се беше съгласил да работи за Генерала, Адолфо знаеше, че старата лодка трябва да издържи толкова дълго, колкото е необходимо за въпросното начинание. И че ако се случи нещо непредвидено, ще може да задържи нещата под контрол за известно време. Човек не може да осуети завземане на властта и да организира контрареволюция за една нощ — или пък с един-единствен удар. Дори и ударът да е голям, какъвто обещаваше да бъде този.
„Макар че Генерала ще се опита“ — мислеше си Адолфо с дълбоко и искрено възхищение. Ако имаше някой, който да може да постигне подобно нещо — светкавичен преврат срещу едно от най-силните правителства в света, — то това беше Генерала.
Чу се щракване. Ниският мускулест мъж престана да се взира в празното пространство, сведе поглед към записващия касетофон върху дървената маса до себе си, остави цигарата си в един ръждясал метален пепелник и седна в дървения сгъваем стол. Натисна копчето за стартиране на записаното и си сложи слушалките, за да се увери, че дистанционното е уловило сигналите. Техническият съветник от Памплона, който работеше за Генерала, мъжът, който го беше снабдил с оборудването, беше казал, че то е изключително прецизно. И че ако бъдело правилно нагласено, щяло да запише гласовете независимо от грохота на океана и рева на мотора на рибарската лодка.
Беше се оказал прав.
След около минута мълчание Адолфо Алказар чу как един глас с металическо звучене, но инак съвсем ясен казва: „Работата е свършена“. Гласът беше последван от нещо, което приличаше на пропукване.
Не, даде си сметка Адолфо, когато се вслуша по-внимателно. Шумът не беше статичен. Бяха ръкопляскания. Мъжете на яхтата ръкопляскаха на нещо или на някого.
Адолфо се усмихна. Въпреки цялото си богатство, въпреки всичките си подробни планове, въпреки целия си опит в организирането на кръвожадните си „фамилии“, тия мъже си бяха нищо неподозиращи глупци. Рибарят беше доволен да разбере, че парите не са ги направили по-умни — а само по-самодоволни. Беше доволен и от това, че Генерала се беше оказал прав. Генерала беше винаги прав. Беше постъпил правилно, когато се опита да въоръжи баските, за да смаже колелата на революцията. Прав беше и когато реши да отстъпи, защото те бяха започнали да се борят помежду си — сепаратистите се боричкаха с антисепаратистите. Избиваха се взаимно и отвличаха вниманието от истинската революция.
Малкото „ухо“ под формата на чиния, което рибарят беше поставил на покрива на каютата си, точно зад навигаторския прожектор, беше уловило всяка дума от разговора на онзи altivo1 — високомерният Естебан Рамирес — и също толкова арогантните му comradres2 на борда на „Веридико“.
Адолфо спря касетата и я превъртя. Усмивката му се изпари, когато забеляза още един уред директно срещу десния. Устройството беше съвсем малко по-дребно от записващия касетофон. Представляваше продълговата кутия с дължина почти трийсет сантиметра, широко около петнайсет сантиметра и около десет сантиметра високо. Кутията беше направена от питсбъргска стомана. В случай че някога бъдеше открито, щеше да има металургично доказателство, сочещо страната производителка. Рамирес — предателят — имаше връзки с американското ЦРУ. След като завземеше властта, Генерала винаги щеше да може да им изтъква, че е отстранил един сътрудник, който вече не е бил полезен.
В горната част на предната страна на устройството имаше зелена лампичка, а точно под нея и една червена. Зелената светеше. Точно под тях пък имаше две квадратни бели копчета. Под горното копче се виждаше бяла лепенка, върху която със синьо мастило беше изписана думата „ЗАРЕДИ“. Това копче вече беше натиснато. Второто още не беше. Под него, също върху бяла лепенка, беше изписана думата „ДЕТОНИРАЙ“. Адолфо беше получил това устройство от електронния експерт на Генерала заедно с няколко блокчета пластичен взрив от запасите на американската армия, както и едно устройство за дистанционно детониране. Рибарят беше закрепил два килограма С-4 и един детонатор под ватерлинията на яхтата още преди тя да напусне пристанището. При задействането си взривът щеше да разпори корпуса със скорост от двайсет и шест хиляди фута в секунда — почти четири пъти по-бързо в сравнение с взрива от същото количество динамит.