Плюс Генерала, разбира се.
Адолфо излезе от парка точно след музея „Сан Телмо“ бивш доминикански манастир, след което мина бързо по Кале Окендо. Единствените звуци долитаха откъм брега и от отворените прозорци, през които се чуваше приглушеният говор от включените телевизори.
Апартаментчето на Адолфо се намираше в една сграда на малка странична уличка на още две пресечки на югоизток. Той се изненада, когато откри, че вратата е отключена, и влезе предпазливо. Дали Генерала беше изпратил някого, или беше полицията?
Нито едно от двете. На леглото лежеше брат му.
Норберто затвори книгата, която четеше — „Възгледите на Епиктет за морала“.
— Добър вечер, Долфо — каза Норберто и седна. Старите пружини на леглото започнаха да се оплакват. Свещеникът беше малко по-висок и тежък от брат си. Имаше пясъчнокафява коса и кафяви очи, които гледаха иззад очилата без рамки. Тъй като Норберто не беше постоянно изложен на слънчевите лъчи като брат си, кожата му беше видимо по-бледа и без бръчки.
— Добър вечер, Норберто — поздрави Адолфо. — Каква приятна изненада. — Той метна износената си чанта на малката кухненска маса и си съблече пуловера. Хладният въздух, който влизаше през отворения прозорец, беше приятен.
— Ами, да ти кажа честно — започна брат му, — понеже не съм те виждал от доста време, реших да намина. — Той отправи поглед към цъкащия часовник на барплота в кухнята. Единайсет и половина? Не ти ли е малко късничко?
Адолфо кимна, бръкна в чантата и започна да вади мръсни дрехи.
— В залива имаше инцидент. Една яхта се взриви. Останах да дам показания на полицията.
— Аха — рече Норберто и се изправи. — Чух бумтежа и се зачудих какво ли става. Има ли пострадали?
— За нещастие, да — отвърна Адолфо. — Загинали са няколко души. — Не каза нищо повече. Норберто знаеше за политическата активност на брат си, но нямаше и представа за връзката му с Генерала и групата му. На Адолфо му се щеше да запази нещата в това положение.
— Жертвите от Сан Себастиан ли са? — попита Норберто.
— Не знам — отвърна Адолфо. — Тръгнах си, след като пристигна полицията. Не можех да направя нищо. — Започна да мята влажните дрехи на импровизирания простор, опънат до прозореца. Винаги си носеше дрехи за смяна на лодката, за да може да се преоблича в нещо сухо. Не погледна нито за миг към брат си.
Норберто се приближи бавно до старата желязна готварска печка. Отгоре й беше поставена малка тенджерка.
— Направих малко cocido3 у дома и ти го донесох — каза той. — Знам колко го обичаш.
— Тъкмо се чудех на какво мирише толкова хубаво. Със сигурност не са дрехите ми. — Адолфо се усмихна. — Благодаря ти, Берто.
— Ще ти го затопля, преди да тръгна.
— Не се притеснявай — каза Адолфо. — И сам ще се справя. Защо не се прибереш? Сигурен съм, че си имал уморителен ден.
— Ти също — рече Норберто. — Уморителен ден и не по-малко уморителна вечер.
Дали Норберто подозираше нещо?
— Тъкмо четях, че както Бог носи благодат, така и доброто носи благодат — рече Норберто с усмивка. — Позволи ми да бъда добър. Нека се погрижа малко за теб. — Той драсна клечка кибрит и запали печката.
Адолфо се усмихна предпазливо.
— Добре, добре, mi hermano4 — каза той. — Бъди добър. Макар че който и да питаш из града, вече си достатъчно добър и за двама ни. Седиш до леглото на болните, четеш книги на слепите, наглеждаш децата в църквата, докато родителите им ги няма…
— Това ми е работата — каза Норберто.
Адолфо поклати глава.
— Много си скромен. Щеше да правиш всичко това, дори ако свещеничеството не ти беше призвание.
Тенджерката закъкри. Това напомни на Адолфо за времето, когато двамата с Норберто още бяха момченца и ядяха всичко, което майка им оставяше върху кухненската печка. Когато бяха заедно като тази вечер, онова време въобще не изглеждаше толкова далечно. Но въпреки това толкова много неща се бяха случили с Испания… и с тях.