Выбрать главу

„Само ако имахме малко повече време да се подготвим“ — помисли си тя, докато се разхождаха, правеха снимки и въобще се държаха като туристи, като междувременно се придвижваха бавно към портала. Оперативният център едва беше успял да си поеме дъх от историята със заложниците в долината Бекаа, когато от американското посолство в Мадрид беше дошла тази задача. Съобщението им беше предадено с толкова малко шум, че само депутатът Серадор, посланикът Невил, президентът Майкъл Лорънс и най-близките му съветници и служителите от върха на Оперативния център разбраха за него. Ако Серадор беше прав, на риск бяха изложени десетки хиляди хора.

В далечината се чу църковна камбана. На Ейдийн тя й прозвуча някак по-свято в Испания, отколкото във Вашингтон. Тя преброи ударите. Часът беше шест. Двете с Марта се насочиха към къщичката на охраната.

— Nosotros aqni para un viaje todo comprendido — каза Ейдийн през процепа в стъклото. „Тук сме на туристическа обиколка.“ За да завърши картината за въодушевените туристи, тя добави, че някакъв общ приятел бил уредил частно посещение на сградата.

Един млад висок войник с безизразно лице ги попита за имената им.

— Senorita Temblon у Senorita Serafico — отвърна Ейдийн и му подаде фалшивите им лични карти. Преди да напуснат Вашингтон, Ейдийн се беше погрижила за тях, след като се беше посъветвала с кабинета на Серадор. Всичко — от самолетните билети до резервациите в хотела — беше под тези имена.

Пазачът се извърна и провери в някакъв списък на едно табло. Ейдийн се огледа. Зад оградата имаше обширна тревна площ, над която синьо-черното небе изглеждаше особено красиво. В дъното на тази площ имаше малка каменна постройка, където бяха разположени спомагателните правителствени служби. Зад нея пък се намираше покрита със стъкло нова сграда — там бяха кабинетите на депутатите. Комплексът беше внушителен и напомни на Ейдийн колко далеч бяха стигнали испанците след смъртта на El Caudillo — „водача“ — Франциско Франко през 1975 година. Сега страната беше конституционна монархия с министър-председател и крал с до голяма степен номинална титла. Самият Паласио де лас Кортес говореше доста красноречиво за един от най-мъчителните моменти в историята на Испания. По тавана на Заседателната зала се виждаха дупки от куршуми спомен от десничарски опит за преврат през 1981 година. Дворецът беше ставал обект и на други нападения, едно от най-забележителните от които през 1874 година, когато президентът Емилио Кастелар загубил при един вот на недоверие и войниците открили огън по коридорите.

През този век конфликтите в Испания бяха останали предимно във вътрешните работи и по време на Втората световна война страната беше останала неутрална. В резултат светът беше обърнал сравнително малко внимание на проблемите и политиката й. Но когато Ейдийн учеше езици в колежа, преподавателят й по испански сеньор Арместо беше казал, че Испания е на ръба на катастрофата.

„Ако има трима испанци, мненията са поне четири — беше казал той. — Когато световните събития заработят в услуга на нетърпеливите и недоволните, тези мнения ще се чуят много силно и ще има много насилие.“

Сеньор Арместо беше прав. Раздробяването се беше превърнало в политическа тенденция — от разпадането на Съветския съюз и Югославия, през отцепническото движение в Квебек, до надигащия се етноцентризъм в Съединените щати. Испания не беше имунизирана срещу подобно нещо. Ако страховете на депутата Серадор се окажеха основателни — а разузнаването на Оперативния център ги беше потвърдило, — страната беше обречена да навлезе в най-страшните си размирици през последните хиляда години. Както беше казал шефът на разузнаването Боб Хърбърт, преди Марта да напусне Вашингтон: „В сравнение с това Испанската гражданска война ще прилича на безобидна кавга.“

— Un momento — пазачът остави списъка си, взе слушалката на червения телефон в задната част на помещението и набра някакъв номер.

Докато часовоят разговаряше, Ейдийн се обърна и огледа широкото авеню, което беше задръстено от трафика — la hora de aplastar — „ударният час“, както го наричаха тук. Фаровете на бавно пълзящите коли блестяха заслепяващо в тъмния здрач. Когато пешеходците минаваха пред тях, те сякаш светваха и изгасваха. От време на време проблясваше светкавицата от фотоапарата на някой турист, спрял се, за да снима двореца.