Дойдоха в „Ма Ма Буда“, след като бяха прекарали сутринта в дискусия за едно предложение за ново международно подразделение на силите за бързо реагиране. Идеята се беше зародила в главите на Роджърс и Пол Худ. За разлика от елитните, прикрити сили за бързо реагиране, международното подразделение щеше да представлява малка оперативна групичка за черната работа и щеше да се състои от американски висши военни и чуждестранни разузнавачи. Хора като Фала Шибли от „Сайерет Ха Друзим“ — разузнавателния отряд на Израел, който беше помогнал на силите за бързо реагиране ла спасят регионалния Оперативен център и екипа му в долината Бекаа. Работата на подразделението щеше да е да предприема акции под прикритие на потенциално опасни в международно отношение места. Генерал Роджърс беше останал мълчалив, но съсредоточен през по-голямата част от срещата, на която присъстваше шефът на разузнаването Боб Хърбърт, шефът на колегите му от военноморското разузнаване Доналд Брин и шефът на армейското разузнаване Фил Принс, както и приятелят на Огъст — легендата на военновъздушното разузнаване Пийт Робинсън.
Сега Роджърс пак мълчеше и бърникаше с китайските си клечици запържените в много сол бобови кълнове. Суровото му лице беше навъсено, очите му гледаха в покривката. Двамата приятели се бяха завърнали наскоро от Ливан, където с малка група войници Роджърс беше решил да пробва на място как работи новият регионален Оперативен център. Там обаче бяха заловени и изтезавани от кюрдски екстремисти. С помощта на един израелски детектив Огъст и отрядът за бързо реагиране успяха да отидат в долината Бекаа и да ги измъкнат. Успяха да предотвратят опита за раздухване на война между Турция и Сирия, а накрая генерал Роджърс извади пистолета си и застреля кюрдския лидер. По време на обратния полет към Съединените щати Огъст беше попречил на разстроения генерал да насочи пистолета към себе си.
Огъст се опитваше да навие на вилицата си свинското „ло мейн“. След като във Виетнам беше гледал как охраната на затвора се тъпче, докато той умираше от глад, едва ли скоро щеше да може отново дори да погледне китайска пръчица. Сините му очи бяха вторачени в Роджърс. Огъст познаваше ефекта на битките и пленничеството и му бе съвсем ясно какво могат да причинят изтезанията и на тялото, и на психиката. Въобще не очакваше Роджърс да се възстанови бързо. Когато дехуманизацията при много бивши заложници ставаше съвсем очевидна — както предвид нещата, които им бяха правени, така и от гледна точка на онова, което са били насилвани да правят — голяма част от тях посягаха на живота си. Лиз Гордън го беше казала много добре в един материал, който беше пуснала в изданието на „Амнести Интернешънъл“: „Заложникът е човек, който е преминал от ходене към пълзене. Много често да започне да ходи отново, да се изправи пред най-простичките рискове или някоя фигура с формална власт е много по-трудно, отколкото да падне по очи на земята и да се предаде.“
Огъст вдигна металния чайник.
— Искаш ли?
— Да, ако обичаш — каза генералът, без да вдигна поглед.
— Майк?
— Да.
— Това не е хубаво.
Роджърс вдигна поглед.
— Кое? Свинското ли?
Фразата свари Огъст неподготвен и той се засмя.
— Е, това вече е начало. Първата шега, която правиш от… кога? Дванайсети клас?
— Горе-долу — отвърна Роджърс кисело, вдигна разсеяно чашата си и отпи от чая. Задържа чашата до устните си и се вторачи в нея. — Че оттогава имало ли е нещо, на което да се засмее човек?
— Много неща, струва ми се.
— Като кое например?
— Сякаш не се сещаш за приятните уикенди с няколкото приятели, които успя да задържиш. За няколкото джаз-клуба, за които си ми разказвал, в Ню Орлийнс, Ню Йорк, Чикаго. За няколко адски добри филма. За немалкото готини мацки. В живота ти е имало доста приятни неща.
Роджърс остави чашата и помръдна тялото си. На лицето му се изписа болезнено изражение. Изгарянията, които беше получил от изтезанията в ръцете на кюрдите в Бекаа, нямаше да заздравеят скоро — но емоционалните рани бяха още по-дълбоки. Той обаче отказа да остане да лежи на легло и да гние.
— Всички тези неща са просто за разсейване, Брет. Аз много си ги обичам, но те са за утеха. За отмора.