Дали това е чиста илюзия? Дали „балканският възел“ (перифраза на ключов израз от романа) някога ще може да се развърже, така че да се пита за homo balkanicus вече наистина от интерес към общото и сближаващото в културната самоличност на балканските народи? Самият романов разказвач си остава скептичен дори и в своята визия на едно бъдещо побратимяване на балканците на приказка и гуляй: „Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее… Докато се побратимим, току-виж сме се изклали.“ Но ако нямаше ни зрънце надежда, целият негов разказ би изглеждал съвсем другояче, а авторът Димитър Кирков може би изобщо би се въздържал да го пише с толкова години труд. Но го е сторил и така пред нас е забележителна и значима творба, която развлекателно, но в същото време и натежала от вътрешна болка обогатява нашите представи за начините как (да) се мисли и разказва за Балканите. А може би след време ще се отчита и приносът на такива книги за новите „балкански“ виждания.
Барбара Байер, Из словото при връчване на наградата „Балкански хъш“, Берлин, април 2003 г. — В. „Литературен вестник“, бр. 27, 10–16.09.2003
… Със своите близо 700 страници това четиво е истинска находка за закопнелия да се докосне до просто и ясно поднесена теза читател, защитена с вещо художествено майсторство — за силите, които направляват постъпките ни от време оно в нашата кръстопътна земя. И тази теза, струва ми се, гласи: всички бъркотии се създават от хората, от хората се и поправят… Едно от големите достойнства на романа е, че не само търси, а и дава отговора на въпроса: Случайно ли над главите ни твърде често надвисва „времето на лошия шанс“ или това е исторически заложено на Балканите? Героят — Димитър, Димитриус, Демир, Димитар, Думитре — не може да избяга от съпътстващото го отчаяние дори и в моментите, когато му се струва, че птичето на щастието се готви да кацне на рамото му, не е сладък дори нектарът, от който съдбата му поднася да кусва по глътка понякога, горчивина има и в типичния балкански хумор около него. „Балкански грешник“ е роман за нещо повече от историята на главния герой, той е роман за силите, властващи над копнежа на действащите лица. Това е историята на Балканите, които говорят за себе си. Никой от тези, с които ни запознава Димитър Кирков и неусетно ни кара да ги следваме в техния път — Михалис, Караканьоти, Ламброс Пазаити, Зоица, Клио, Сеид Османоглу, че дори и Зизо — не се примирява с онова, което е всъщност и непрекъснато иска да излезе от своята кожа. И като ни прави съпричастни на тези усилия, авторът неусетно ни внушава, че всеки от нас би могъл да попадне на тази сцена, нещо повече — че всеки от нас не е спирал да воюва на подобна сцена, да се съпротивлява на обстоятелствата, които идват срещу неговия блян за живот. И ако в тях често се разбиват усилията на героите в постановката, то е най-вече защото те са определени от мястото на действието — Балканите.
Заглавието, естествено, е провокативно, то носи след себе си въпроса: Кое на Балканите е грях? Този въпрос съпътства читателя дори и след като затвори последната страница — и точно тогава той разбира, че е държал в ръцете си книга от всевечната балканска библия, в която заедно с прозренията, съветите и законите е описана твърде добре както трудността, така и невъзможността за тяхното изпълнение. Въпреки желанията, чиито изблици озаряват подобни кратки и силни мълнии съществуването ни. Заслугата, че всичко това е поднесено с незабравяща се сладост на изказа, разбира се, е на Димитър Кирков.
Иван Митев