Най-малкото беше, че крадяхме дини и плодове. По градини и бостани миткахме, със стопани се надхитряхме, пъдари ни гонеха. Веднъж един стреля — на две места ми докачи гърба с морска сол. Много боля, но вкъщи криех, сам Михалис ме лекува. Риба с бомби сме трепали, котки сме бесили, едно ли е, че да се сетя…
И злини сме вършили, разбира се — ето че си докарах приказката до Коста Парашкевов. Тогава той ни изглеждаше стар и огрухан, но чули бяхме, че пръв франт бил преди години. На високо летял господин Парашкевов. В Пловдив служил банков чиновник, после в София заминал по свои далавери, но често се връщал да навестява родителите си. И не с друго смайвал пазарджиклии, а със своето контене. Докаран, докаран — като че от кутия са го извадили! По него всичко вносно, чужбинско. Ръбовете на панталоните му режат, чепиците светят, гънка няма да му намериш за кусур. Сякаш всичките си пари за дрехи давал. Едва ли така е било, но страст го е гонила, изглежда, чистник бил и модаджия. И жена водел понякога със себе си. Софиянка.
— Годеницата — обяснявала майка му на съседите. — Много се обичат и наесен ще се венчават.
Не знам за коя есен е говорила тя, но тъкмо есенно време Парашкевов объркал конците и го вкарали в затвора. В гешефт някакъв хлътнал. Родителите му умрели набързо, а като се върнал той — друг човек. Олисял, сбръчкан, хрисим, панталоните му — смачкани кюнци, следа няма от някогашното конте.
Такъв го помня аз. И правичката да си кажа — смахнат ми изглеждаше. Виж например какво правеше. Дворът му беше голям, със зид ограден, така че външно око да не надзърта вътре. Запустял, занемарен, бурени — един бой, може и змии да са се въдили. Растеше обаче в тоя двор една слива-афъзка с червени листа, друга такава нямаше по махалите. И по тая причина с Михалис въртарувахме у Парашкевов. Гледаме една есен — очистил бая местенце, обърна го, готви се нещо да сади. И вярно — напролет оформи лехи, доматен разсад набучи, колци поби и всеки ден полива. Разбираш, че ние влизахме там през дувара, та да ревизираме сливата. Докато се усетим, доматите дръпнаха на оная отпочинала почва — човек да се скрие между тях. А Парашкевов ги привързва, култучи, както си му е редът.
Един ден, тъкмо сме кацнали на зида, прикрити от клони и листа, виждаме Парашкевов между доматите. Пак привързва най-горната част на стеблото. Ама как привързва! На всеки стрък вратовръзка сложил, шарена мъжка вратовръзка. И не я вързал как да е, а истински възел омотал, модерен възел колкото половината ми юмрук. Петдесетина корена да имаше — петдесет вратовръзки висят по тях като в някой магазин или изложба. Имал ги е значи човекът тия вратовръзки от контешките си години и решил доматите да нагизди. По едно време излезе от лехите, любува им се отстрани, обикаля редицата и тоя поправи, оня постегне — тъкми ги като годежари. И бъбри нещо. Напрегнахме се ние да чуем какво приказва и едва-едва долавяме: „Е, господа… Доволни ли сте, господа?… Сега вашият дълг, господа…“ Говори на доматите като на човеци, като на важни мъже някакви. Луд!
Клечим ние с Михалис на зида, ще се пукнем от смях, но стискаме уста да не ни усети, чак сълзи ни прокапаха от очите. И хоп, хоп — скочихме обратно на улицата. Тук вече се разкикотихме здравата и като ни помина малко, викам на приятеля ми:
— Михо, що не им клъцнем главите ние на тия господа?
— Що не! — съгласява се Михалис. — Що да го оставяме господин Парашкевов в заблуждение…
Ей тъй, подхвърляме си само на майтап.
Ама го и сторихме. Не веднага, пет-шест дни сигурно бяха минали. Издебнахме кога Парашкевов не си е у дома, прехвърлихме оградата и — в лехите. Подготвил си бях аз предварително бръснача. Тоя бръснач чичо Иван го бе извадил от употреба, нащърбен беше тук-там. Много го исках и в началото той не ми го даваше, опасен е, вика, ще се порежеш до кокал. Ама аз къде с молби, къде с нахалство — присвоявах го малко по малко и по онуй време вече редовно го носех сгънат в задния си джоб. Като казах на Михалис предишния път да им клъцнем главите на господата, имах предвид да задигнем вратовръзките. Съблазнили ме бяха. Иначе вратовръзка, разбира се, не носех. И вкъщи много не я тачеха. Само чичо Щерю имаше една и я слагаше на Великден и Коледа, кога ходеше на черква. За какво ми бяха вратовръзките, не знаех, ама ей така — да ги имам. Михалис обаче ме разубеди, докато се гушехме сред доматите.