Ами Мелиса? Разбира се, тя беше болна, всъщност сериозно болна, така че в известен смисъл би прозвучало доста мелодраматично да заявя, че аз съм я убил, или пък че Жюстин я е убила. Въпреки това никой не може да претегли бремето от болката и оскърблението, които й причиних съвсем директно. Сега си спомням един ден, когато при мен дойде Амарил — сантиментален като тромав булдог. Балтазар бе изпратил Мелиса при него, за рентгенови снимки и лечение.
Амарил бе особняк и голям франт. Сребърни пистолети за дуел, гравирани визитки в специална кутийка, елегантни дрехи според последния крясък на модата. Къщата му бе пълна със свещници и по собствен каприз винаги пишеше върху черна хартия с бяло мастило. За него най-прекрасното нещо в света бе да притежаваш известна светска дама, хрътка, спечелила надбягване, или чифт непобедими бойни петли. Но иначе беше приятен човек, при това с доста изтънчена чувствителност за доктор, въпреки романтичните си слабости.
Неговата преданост към жените бе най-отличителното му качество; той се контеше именно за тях. Но това не изключваше деликатност, дори срамежливост, които проявяваше в отношенията си с тях — и то в град, където на жената се гледа като на храна за консумация, в най-добрия случай като на блюдо, красиво подредено с деликатеси; град, в който жените направо молят да бъдат обиждани, ругани, малтретирани и обезчестявани.
Той обаче ги идеализираше, умът му гъмжеше от романтични истории и винаги мечтаеше за истинска любов, за съвършено разбирателство с някоя сродна душа. Всуе. Често се случваше да вземе да обяснява на Помбал или на мен с печален тон: „Направо недоумявам. Още преди да е успяла да изкристализира, любовта ми се превръща в дълбоко и всепоглъщащо приятелство. Тези чувства не са за вас, женкари, вие нищо не разбирате. Но случи ли се това, страстта веднага излита през прозореца. Приятелството ни похабява, парализира ни. Започва някакъв друг вид любов. Какъв? Не знам. Може би нежност, да, във всеки случай нещо размекнато. Fondante25“. Сълзи изпълват очите му. „Какво да правя, аз съм любимец на жените и те наистина си падат по мен. Но…“ И той поклаща красивата си глава, изпуска дим от цигарата си нагоре към тавана, после добавя с усмивка, ала не и със самосъжаление: „Аз единствен сред мъжете мога да се похваля, че всички жени ме обичат, но нито една истински. Нито една истински. Аз съм младенец в любовта (не и в секса, разбира се) — чист като девица. Клетият Амарил!“
Това е съвсем вярно. Неговата привързаност към жените му бе подсказала и избора на професия — гинекология. Всички жени се въртяха около него, както цветята се извиват към слънчевата светлина. Той ги съветваше как да се обличат, как да ходят по улицата; избираше им парфюмите и цвета на червилото. Освен това нямаше жена в Александрия, която да не се гордее с него — всички умираха да ги видят под ръка с Амарил; нямаше нито една, която, ако я помоли (но той никога не молеше), да не изневери на съпруга или любовника си заради него. И все пак… и все пак… Някъде в него някаква нишка бе прекъсната, някаква връзка се бе скъсала. Копнежите, които го измъчваха, душните летни желания на тялото в този град на плътска чувственост той трябваше да задоволява с продавачки и други подобни създания. Клия често повтаряше: „Човек има чувството, че съдбата е приготвила нещо специално за Амарил. Милият Амарил!“
Да, така е. Нещо специално, но какво? Каква ли съдба можеше да очаква романтик като него — такъв предан, любещ и търпелив почитател на жените? Все това се питах, щом го видех елегантно облечен, винаги с шапка и ръкавици, да отива към болницата с Балтазар за поредната операция…
Той ми описа състоянието на Мелиса, после добави: „Ако имаше кой да я обича поне малко, сигурно щеше да е по-добре.“ Това небрежно подмятане ме накара да се засрамя. Още същата вечер взех пари назаем от Жюстин, за да изпратя Мелиса в една клиника в Палестина, до голяма степен против волята й.
На път за вкъщи бяхме поспрели в градската градина, за да обсъдим нейния случай. Палмите грееха на лунната светлина, а морето блестеше, полюшвано от пролетния бриз. Болестта й, тази сериозна болест изглеждаше някак неестествена, не на мястото си, извън подредбата на нещата. Амарил ме прегърна, докато се изкачвахме по стъпалата, и окуражително ме притисна към себе си. „Животът е труден“ — рече. И когато влязохме в стаята, където тя лежеше, изпаднала в несвяст, с бледото си като платно лице, обърнато към тавана, лулата с хашиш върху нощната й масичка, той свали шапката си и додаде: „Винаги щом… не мисли, че те обвинявам… не, по-скоро ти завиждам за Жюстин… и все пак нас, докторите, винаги ни викат в краен случай, когато всичките средства на науката са се оказали безполезни. И тогава, като няма какво друго, ние казваме: «Ех, да имаше поне някой да я обича!»“ Той въздъхна и поклати красивата си глава.