Все още пазя накъде една избеляла моментална снимка от този сутрешен ритуал, направена от Джон Кийтс, кореспондентът на агенция „Глобъл“. Сега, като я гледам, се чувствам някак особено. Сякаш подушвам миризмата на покров. Типична пролетна александрийска сутрин: приглушеното почукване на хаванчетата за кафе, гукащите на пресекулки угоени гълъби. Разпознавам приятелите си по звуците, бръснарницата със свенлива усмивка на лицето като провинен: типичен журналистически екземпляр и разбира се, хармонична личност, тъй като бе винаги в крак с времето. С Джон всичко си беше наред, с изключение на сферата на изява, която бе избрал за себе си — но същото може да се каже и за прочутия му съименник, нали така?
Тъкмо на него дължа тази избеляла снимка. На неговата мания да увековечава, да регистрира и фотографира всичко! Предполагам, тя се подхранва от чувството, че на нищо в живота не можеш да се насладиш изцяло, нещо повече — още с дъха си издухваш цвета на всяко преживяване. Неговият „архив“ беше огромен, набъбнал от менюта с автографи, бандероли от паметни пури, пощенски марки, пощенски картички, изгледи… По-късно те щяха да се окажат доста полезни, защото бе успял да улови някои от прословутите obiter dicta4 на Пърсуордън.
Вляво седи добрият стар шкембелия Помбал — под всяко от двете му очи е увиснала достолепна дипломатическа торбичка. Ето това вече е човек, когото можеш да дариш с любов, без да съжаляваш. Единственото, което занимава ума му, е тревогата, че би могъл да изгуби работата си, и това, че е impuissanf5: национално притеснение на всеки французин още от времето на Жан-Жак. Често се карам с него, но по приятелски, тъй като живея в малкия му апартамент, който е вечно пълен с незначителни джунджурии и с други — по-значителни: les femmes6. Но той е добър приятел, добросърдечен човек, който обича жените истински. Когато страдам от безсъние или съм болен: „Кажи, добре ли си? — с тон на bon copain7. Слушай, искаш ли един аспирин? — После добавя: — Или още по-добре… в стаята ми има една млада жена…“ (Не, не е грешка: Помбал наричаше всяка проститутка „млада жена“.) — „Да знаеш, хич не е лоша… при това всичко е платено, скъпи. Но тази сутрин се чувствам малко нещо антифеминист… въобще писна ми, приятелю!“ Точно така, имаше моменти, когато го обземаше презадоволеност. „Ставам все повече и повече антропофаг“ — казваше той и комично забелваше очи. Но най-вече го тревожеше службата му; репутацията му не беше от добрите, хората злословеха зад гърба му, особено след така наречената „афера със Свева“; а вчера генералният консул налетял на него, точно когато си почиствал обувките със завесите в консулството… „Мосю Помбал! Длъжен съм да ви направя забележка относно поведението ви като официално лице!“ Пфу! — Това вече е порицание първа степен…
Тази случка обяснява защо Помбал се е отпуснал така тежко на снимката, обмислял е всичко това с навъсено изражение. Напоследък двамата сме се отчуждили един от друг заради Мелиса. Яд го е, че съм влюбен в нея, тъй като е най-обикновена танцьорка в нощен бар и като такава, според него, не заслужава сериозно внимание. Въпрос и на снобизъм, разбира се, защото сега тя живееше изцяло в апартамента, а според него това било унизително, уронвало престижа му.
„Любовта — казва Тото — представлява течна вкаменелост“ — находчива епиграма, не ще и дума. Да се влюбиш в банкерска съпруга, е разбираемо и простимо, макар и нелепо… Дали пък? В Александрия само интригата per se може да се радва на чистосърдечно възхищение; но да се влюбиш, това значи да се изложиш в очите на обществото. (А Помбал е провинциалист по сърце.) Сещам се за необикновения покой и достолепието на Мелиса в смъртта, слабото тяло, повито и стегнато, сякаш е претърпяло толкова ужасна злополука, че без бинтовете ще се разпадне. Да.
А Жюстин? В деня, когато тази снимка е била направена, рисуването на Клия е било прекъснато от целувка, както каза Балтазар. Как мога да опиша това, след като и аз трудно си представям тези сцени? Изглежда, трябва да се опитам да видя тази нова Жюстин, новия Пърсуордън и новата Клия… Искам да кажа, че трябва да разкъсам непроницаемото було, което стои между мен и истината за тях и което, предполагам, е изтъкано от моите собствени недостатъци на зрението и темперамента. Моята завист към Пърсуордън, моята страст по Жюстин, моето съжаление към Мелиса. Все криви огледала… Пътят е един — този на фактите. Трябва да видя какво още знам и да се опитам да го проумея, да го вместя в собствените си разбирания, та ако ще и чрез силата на въображението. Или може би фактите следва да се оставят необезпокоявани? Може ли човек да каже „той се влюби“ или „тя се влюби“, без да се опита да разбере смисъла, да си представи доколко и как това е възможно? — „Тази кучка — рече веднъж Помбал за Жюстин. — Elle a l’air d’etre bien chambreel“8 — А за Мелиса: „Une pauvre petite poule quelconque…“9. Беше прав може би, но истината за тях е някъде другаде. Може би тук, надявам се, в тази купчина надраскани листове, която съм изтъкал като паяк от собствения си вътрешен живот.