Той затвори телефона, все така крайно озадачен от развоя на събитията. Отново си спомни за показанията на Ейми Танъри. Да не би да не я бе разбрал? Тази жалба действително ли е била за пари? В никакъв случай! Не, тук се мътеше нещо друго. Спомените го върнаха назад към размяната на реплики между Макгуайър и Барнълк след снемането на показанията на техния клиент. И пак се запита какво ли бе казал Макгуайър, че да разстрои адвокат Барнълк до такава степен, и дали то няма връзка с внезапно зародилото се желание на Ейми Танъри да постигнат споразумение.
Все още не бе излязъл от шока от разговора си, когато телефонът иззвъня.
— Фин — изрече в слушалката той.
— Здрасти, Фин! Обажда се Бостик! Можеш ли да излезеш и да се видим?
Фин си погледна часовника — наближаваше обяд. И без това трябваше да хапне нещо навън.
— Къде искаш да се срещнем?
— Какво ще кажеш за адреса на Картър, който ми даде? Спомняш ли си го? В Южен Бостън.
— Разбира се. Хей, наред ли е всичко? — запита той.
— Да бе. Просто трябва да поговорим на четири очи.
Половин час по-късно Фин взе левия завой и подкара по крайбрежния булевард „Уилям Дей“. Веднага забеляза очукания син форд на Бостик. Частният детектив го чакаше, облегнат на капака.
— Какво се е случило с теб? — ококори се от изненада Бостик.
Фин потри притеснено брадичка. Отлична възможност да провери дали версията му ще мине.
— Снощи, докато играх баскетбол, се спънах и претърпях крайно неприятна среща с пода.
— Като те гледам, по-скоро подът се е срещнал с теб, при това няколко пъти — че и от двете страни на лицето ти!
— Е, какво толкова важно има, което не е за телефон? — побърза да смени темата Фин.
Бостик кимна към рушащата се къща срещу тях. Щорите бяха изпокъсани, стъклата на прозорците — изпочупени. Единствената част, която изглеждаше поддържана, бе проблясващата под слънчевите лъчи пощенска кутия.
Бостик подаде едно листче на Фин и отбеляза:
— Това е единият.
Фин сведе поглед към листчето. Съдържаше трите адреса, които бе дал на Бостик за проверка. Вдигна поглед, за да види номера. Да, точно така. Рушащата се постройка действително беше в списъка.
— И кое от момчетата живее тук? — попита той.
— Никое — отговори Бостик.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това, което казах. Никой от тях не живее тук. И доколкото мога да преценя, постройката си стои необитаема години наред. Иначе тук би трябвало да живее Картър със съпругата си и двете им деца. И би трябвало да живеят тук най-малко от две години, което ще рече, откакто е станал охранител в Отряда към агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс.
— Възможно ли е адресът да е сгрешен?
— И да, и не — отговори частният детектив. — За Картър това е правилният адрес — точно тук получава всяка седмица чековете си с надниците. Грешна е по-скоро самоличността на човека!
— Нищо не схващам — поклати глава Фин.
— Опитвам се да ти кажа, че точно това е информацията, предоставена от „Хюрън Сикюрити“. Пуснах обаче името на този тип през всякакви бази данни и не открих нищичко. Прегледах файловете на банките и номерата на кредитните карти, прегледах социалните осигуровки, прегледах и полицейския архив, даже помолих един приятел от ФБР да го пусне през тяхната система — нищо. От никъде нищичко! Този човек изобщо не съществува. Сякаш е фантом.
Фин сведе поглед към списъка в ръката си, а после вдигна глава към изоставената и порутена сграда отсреща, за да свери отново адреса. Да, съвпадаха. Но все още не можеше да разбере какво му казва Бостик.
— А другите имена от списъка?
— Същата работа. Номерата на социалните осигуровки са до един фалшифицирани, адресите са измислени, а освен в Охранителния отряд никой друг не е чувал за тях.
— И какво означава всичко това?
— Виждам, че наистина не разбираш. Обходих всички възможни места, които знам, и честно да ти кажа, не съм особено убеден, че имам желание да продължавам по-нататък. Имаш ли изобщо представа колко е трудно да измислиш нова самоличност и да ти се размине? Реших да не включвам това разследване в счетоводните си книги, така че няма да ти взема и цент, но държа да подчертая, че си измивам ръцете от всичко. Стига да ти е все едно, разбира се.
— Но защо?!
Бостик се втренчи във Фин, давайки си сметка, че младият адвокат все още не може да подреди парченцата. После обясни: