Предложението, направено от Нощната птица, беше ценно за бандитите, то трябваше да бъде прието от тях и те действително го приеха с голямо задоволство. Сигурно си спомняте, че първия път, когато Нощната птица бе въведен в подземието, което служеше за скривалище на пиратите, мнимият команч изпита силен страх, разпознавайки това известно му отдавна подземие. В първия момент на изненада той процеди през зъби няколко думи, които, ако бяха чути от пиратите, веднага щяха да го поставят в много неудобно положение. Тези няколко думи бяха:
— Ох! Дано не са открили нищо!
Действително това подземие не беше толкова отдалечено от града, колкото изглеждаше. Чрез галерии, неизвестни на бандитите, то се свързваше с огромните, циклопски подземия под града, които се простираха на значителни разстояния във всички посоки. Сега става ясно защо, когато майката и двете сестри на младия човек бяха отвлечени от пиратите и затворени в своеобразната къща, построена изрично за да ги държат в плен, нямаше нищо по-лесно за Нощната птица от това да се свърже с майка си и да уреди бягството на трите дами, без да гръмне пушка, още повече че по щастлива случайност, в която явно личеше пръст Божи, тайният ход, неизвестен на пиратите, се намираше в спалнята на доня Тереса.
Когато ходът бе затворен, беше почти невъзможно да се открие, ако не се знае за съществуването му и точното му местоположение. Спасяването мина отлично и при изключителни условия на безопасност. Два часа по-късно пленничките бяха в обятията на тия, които обичаха. Средствата на дон Хосе да узнае тайните на пиратите и попадането им в страшна клопка при всякакви други обстоятелства биха били осъдителни, но тук случаят не беше такъв. Дон Агостин два пъти бе нападан от бандитите, които съвсем не криеха намеренията си; белите бяха във война с бандитите, които не се бояха ни от Бога, ни от закона и не зачитаха нищо.
Най-после дойде времето, когато генерал Дьо Вилие беше напълно излекуван. През дългия оздравителен период съвсем естествено се бяха установили почти интимни и най-вече приятелски отношения между генерала и семейство Сандовал, което го смяташе не само за приятел, но в действителност и за свой член. Дон Агостин и децата му не бяха забравили големите задължения, които бяха поели към френския офицер. Една сутрин, към обяд, довършваха закуската и бяха стигнали до кафето. През цялото ядене генералът беше замислен, почти мрачен. Всички сътрапезници бяха забелязали това твърде необичайно настроение на господин Дьо Вилие, който беше винаги приветлив и весел. Приятелите му го наблюдаваха скришом, чакайки нетърпеливо да се реши да даде обяснение. Генералът бе захвърлил кърпата си за ядене на масата, извади пурата от устата си и се готвеше да заговори, когато Сиди-Муле влезе в трапезарията и подаде на офицера върху табличка от позлатено сребро някакъв сгънат на четири лист.
— Какво е това? — попита господин Дьо Вилие войника си.
— Четете, господин генерал — отговори той. Офицерът се поколеба за момент, но по безгласна молба на Сиди-Муле най-после се реши да вземе листа, като му даде знак с ръка, че е свободен. Спахията отдаде чест и излезе. Господин Дьо Вилие поиска с поглед позволение да прочете това необикновено послание, присъстващите веднага му дадоха исканото разрешение. Той разгъна листа и го прегледа набързо, по лицето му се изписа искрено смайване. Препрочете бавно това странно писмо, сякаш преценяваше думите и търсеше истинския им смисъл, за момент остана замислен, после, подавайки листа на дон Агостин, каза:
— Четете, сеньор, писмото е на френски.
Дон Агостин взе листа, прочете го и го даде на дон Естебан. Така този лист мина от ръка на ръка, преди да се върне у генерала. Дамите бяха напуснали масата, когато кафето бе донесено, тъй че около масата имаше само мъже. Настъпи доста продължително мълчание.
— Е, генерале — запита дон Агостин, — какво решавате?
— Сеньор — отговори офицерът, — аз съм у вас, а не у дома си, не мога да реша без ваше позволение.
— Вие сте у дома си, драги генерале, знаете, че аз ви обичам като син, тъй че действайте, умолявам ви, както желаете. Никой тук няма и да помисли да ви упрекне, каквото и да направите.