— Добре — рече генералът, — но аз говоря немски, това ще бъде утешение за дъщеря ви.
Койота връчи писмото на генерала.
— Бъдете благословен, генерале — каза той с дълбоко вълнение. — Сега признавам, че човекът е нищо пред Бога. Ще изтърпя с радост мъчението — зная, че дъщеря ми ще бъде щастлива. Благодаря ви, генерале, и на всички вас, господа.
И излезе с твърда стъпка. След излизането на бандита настъпи кратко мълчание.
— Кабалерос — каза генералът, — всичко е готово за пътуването ми, не желая да присъствам на изтезанието.
— Знаех. Къде отивате?
— Отивам първо във Вашингтон, за да отхвърля условията, които поискаха да ми наложат, после ще се заловя да издиря клетото дете, което осинових.
— Много добре, генерале, младата дъщеря на този бандит е във френски манастир в Нови Орлеан. От Вашингтон идете направо в Нови Орлеан, ще намерите работите си на път към успех.
— Не ме ли лъжете?
— Доказателството — каза дон Хосе, смеейки се, — е, че заминавам с вас, ако благоволите да ме приемете за спътник, генерале. Аз имам да уреждам някои работи във Вашингтон.
— Ще бъде голямо удоволствие за мен.
— Значи се разбрахме.
— Не ни казвайте сбогом — обади се дон Агостин, — след по-малко от един месец ние отново ще се съберем.
— Вярно, но ви моля да ми позволите да се сбогувам с дамите.
— Разбира се, с най-голямо удоволствие.
Казвайки „довиждане“ на дамите, генералът се запъваше и усети, че се изчервява, когато се сбогуваше с доня Луиса. Дон Агостин се усмихна и изглеждаше много доволен. Един час по-късно генерал Дьо Вилие, дон Хосе, Безследни и Сиди-Муле вече бяха напуснали града убежище. Точно един месец след заминаването си от Аризона генералът и приятелят му дон Хосе влязоха в Нови Орлеан. Генералът се бе сбогувал с предания му Безследни, давайки му петстотин наполеона, които с голяма мъка го накара да приеме. Сиди-Муле си отпочиваше на няколко крачки зад двамата приятели.
— Ах — каза генералът с въздишка, — колко бих бил щастлив, ако…
— Ей Богу — прекъсна го младият човек, усмихвайки се, — аз ви намирам пленителен, генерале. Вие имате в джоба два милиона в хубави полици, остава ви и вашата мина в Аризона, от какво има да се оплаквате?
— Но какво да правя с тази златна мина, приятелю?
— Знам ли — каза дон Хосе, смеейки се.
— Вие сте непоносим — каза генералът с приятелско негодувание.
— Благодаря, господин генерал.
— Право да ви кажа, вие изпитвате злорадство да ме отчайвате, знаете…
— Че обичате сестра ми. Зная, защото сте ми го казвал доста често, тъй че обърнете се към доня Луиса и вярвам…
— Значи вярвате…
— Абсолютно нищо, вие искате много да знаете.
Най-после пътниците стигнаха до къщата, обитавана от дон Агостин де Сандовал и цялото му семейство. Не стана нужда генералът да търси повече, дон Агостин представи на господин Дьо Вилие една очарователна девойка, която дамите вече бяха обикнали безумно. Изтекоха няколко дни в разглеждане на града. Генералът се чувстваше като на тръни; моментът на раздялата наближаваше, а господин Дьо Вилие не смееше да постави въпроса си.
— Между другото — каза дон Агостин една сутрин на закуска — какво мислите да правите с вашата златна мина в Аризона?
— Подарявам ви я, ако това може да ви бъде приятно, драги дон Агостин. Какво искате да направя с нея аз, който заминавам за Франция и никога няма да се върна в тази страна?
— Не говорете така! Кой знае… — каза дон Хосе с усмивка.
— Да, вярно — промърмори генералът, — но в такъв случай би трябвало да се върна в Америка…
— За да се ожените за сестра ми Луиса, нали, генерале? — допълни дон Хосе.
Генералът се смути от това неочаквано подмятане.
— Какво — каза дон Агостин, — значи вие обичате дъщеря ми?
— С цялата си душа — промълви генералът.
— Чудесно! А защо не ми го казахте? Предполагам, че дъщеря ми не е безразлична към вас.
— И аз предполагам — продължи дон Хосе, смеейки се, — малката говори само за спасителя си на всекиго, който иска да я слуша.
— Е, в такъв случай, драги генерале — заяви дон Агостин, — разрешавам ви да направите предложение.
— О, господине, как съм заслужил такова благоволение?
— Да не говорим за това, драги генерале, но ако сте съгласен, да поговорим за сделки.
— На ваше разположение съм, сеньор, но трябва да ви призная, че не зная за какви сделки желаете да говорим.
— Става дума за вашата мина, която искам да купя.
— О, скъпи дон Агостин!