— Извинете, драги генерале, но не приемам подаръци, както самият вие не бихте приел, нали така?
Генералът се поклони, без да отговори.
— Ето защо трябва да признаете, че имам право — продължи старецът. — Ако приема подаръка, който искате да ми направите, ще ви ограбя нечестно. А в доказателство ви предлагам шест милиона за вашата златна мина.
— Какво! — извика генералът, пребледнявайки.
— Казах — шест милиона франка, приятелю, приемате ли?
— Вие се шегувате, сеньор, това не е хубаво.
— Не се шегувам, драги генерале — каза старецът, разстилайки книжа на масата, — ето полици от първите парижки банкери.
— Но това е сън! — извика генералът, замаян от радост и изненада. — Позволете ми да отида да направя предложение на вашата очарователна дъщеря.
— Че защо така? — каза дон Агостин, усмихвайки се.
— Защото, ако вашата дъщеря ми откаже ръката си, тази сума ще бъде безполезна и нищо не ще ме накара да я приема.
И напусна трапезарията почти тичешком, оставяйки дон Агостин и двамата му сина смаяни.
След две минути генералът се върна, следван от дамите; доня Луиса се хвърли в обятията на баща си. Две седмици по-късно стана сватбата. На нея дойдоха много гости; всички големи семейства от Нови Орлеан сметнаха за чест да присъстват на сватбата на генерал граф Дьо Вилие. Младоженците прекараха още един месец в Нови Орлеан. Денят на заминаването дойде, както идва всичко в този подлунен свят.
Раздялата беше жестока, особено за дон Агостин, който на тази възраст не се надяваше да види повече дъщеря си.
В последния момент дон Хосе реши да придружи младоженците, което ги зарадва много. Пътуването беше много приятно, нищо не помрачи щастието на пътниците. Генералът не искаше да се раздели със Сиди-Муле. Положението на бившия спахия беше доста несигурно, ала генералът бе обещал да го задържи при себе си и наистина го стори.
Майката и сестрата на генерала не можеха да свикнат с новото си състояние след толкова мъки и премеждия.
Генералът никога не произнасяше името на недостойния си родственик, майка му и сестра му също не говореха за него, тъй като знаеха, че този спомен е мъчителен за него. Шест месеца след завръщането си във Франция генералът омъжи младото момиче, което бе осиновил по такъв необикновен начин, за един свой приятел полковник, давайки й сто хиляди франка зестра. Осиновената му дъщеря беше щастлива, генералът бе удържал честно на дадената дума. Няколко месеца по-късно дон Хосе Перес де Сандовал поиска ръката на прелестната Лора, сестрата на генерала. Това беше брънка, която свързваше двата рода.
Половин месец след сватбата им младоженците се качиха на параход за Галвестън, пристанище в Тексас, където пристигнаха благополучно.