Още първия път, когато попада в затвора, новите му приятели го татуират — те са майстори по тази част. Опознавателният знак за неговата принадлежност към престъпния орден завинаги остава върху тялото му като Каиново клеймо, нанесено със син туш. По-късно той много пъти ще съжалява за татуировката, тя ще му донесе много неприятности. Но всичко това ще стане по-късно, много по-късно.
Той отдавна вече е овладял апашкия жаргон, езика на крадците. Чевръсто прислужва на по-големите. В поведението си момчето се страхува не от това, че може да прекали — точно обратното.
И престъпният свят отваря пред него врата след врата — чак до дълбините си.
Ето че вече участва в кървавите „съдилища на честта“ и е принуден като всички останали „да се разпише“ на трупа на удушения по заповед на апашкия съд. Някой му пъха в ръката нож и той мушка с него още топлия труп, доказвайки пълната си солидарност с действията на своите учители.
Ето го да убива сам в съответствие с присъдата посочения му „предател“, „гад“.
Сред криминалните едва ли има дори един човек, който никога да не е убивал.
Такава е схемата за възпитание на младия апашор, дошъл от чуждия свят.
По-просто е възпитанието на представителите със „синя кръв“, потомствените криминални или онези, които не познават и не желаят да познават друг живот освен този на крадците.
Излишно е да предполагате, че тези хора, които се превръщат в идеолози и водачи на престъпния свят, тези апашки принцове се възпитават по някакъв особен, парников начин. Ни най-малко. Никой не ги предпазва от опасностите. Просто по пътя им към върховете или поточно към преизподнята на престъпния свят има по-малко препятствия. Пътят им е по-прост, по-категоричен. По-рано започват да им вярват, да им възлагат разни задачи.
Но дори роднините на младия апаш да са били най-влиятелните велможи сред престъпниците, той дълги години ще се увърта около големите бандити, които боготвори, ще тича да им купува цигари, ще им поднася „огънче“, ще им носи бележки — ще им прислужва за всичко. Ще минат много години, преди да го вземат на някой „удар“.
Апашът краде, пие, гуляе, развратничи, играе на карти, лъже балъците, не работи нито когато е на свобода, нито в затвора, разправата му с ренегатите е кървава, той участва в „съдилищата на честта“, където се решават важни за живота на подземния свят въпроси.
Той е пазител на апашките тайни (а те не са никак малко), помага на другарите си от „ордена“, привлича и възпитава младежта и следи за спазването на суровите апашки закони.
Кодексът е прост. Но през вековете е обраснал с хиляди традиции, свещени обичаи, за чието стриктно изпълнение следят пазителите на апашките завети. Криминалните са големи талмудисти. За да осигурят най-доброто изпълнение на апашките закони, те от време на време организират грандиозни повсеместни нелегални събрания, на които вземат решения, определящи правилата на поведение в новите условия на живот, измислят (по-точно утвърждават) нови думи във вечно променящия се жаргон на криминалните, „апашкия език“.
Според философията на криминалните всички хора се делят на две категории. Едната са „човеци“, „мошеници“, „престъпен свят“, „апаши“, „печизчии“, „зуладжии“ и т.н.
Другата са „фраерите“, „балъците“, т.е. „свободните“. Старата дума „фраер“ произхожда от Одеса. В „апашкия език“ от миналото столетие е имало много жаргонни еврейско-немски думи.
На балъците им викат още „леваци“, „чукундури“, „рогачи“, „шарани“, „дяволи“. Има и „полубалъци“ — онези, които се придържат към законите на криминалните, и „патили балъци“ — познаващи престъпния свят, успели да го разгадаят поне отчасти, опитни; „патил балък“ — това значи опитен, произнася се с уважение. Това са различни светове, разделени не само от затворническата решетка.
„Казват ми, че съм подлец. Добре — подлец съм. Подлец, мерзавец и убиец. Но какво от това? Аз не живея вашия живот, имам си свой, той е по други закони, с други интереси и друга честност!“ — така казва апашът.
Лъжата, измамата, провокацията спрямо балъка, дори по отношение на балък, който те е спасил — всичко това се смята не само в реда на нещата, но и за особена доблест, нещо задължително в престъпния свят.
Повече от наивни са призивите на Шейнин за „доверие“ към престъпния свят, „доверие“, за което вече е заплатено с прекалено много кръв.
Постоянните лъжи на криминалните са без мярка, понеже по отношение на леваците (а „леваци“ са всички освен криминалните) няма друг закон освен закона на лъжата — по всякакъв начин: ласкателство, клевета, обещание…