— Мамо, погледни! Това е вълшебен дворец!
Двете се засмяха.
— Браво, мъничката ми — нежно каза Хуанита. — Ще сложим двореца в печката заедно с пая. Така и паят ще стане вълшебен.
Хуанита сложи в пая говежда кайма, лук, картофи, пресни моркови и една консерва с грах. Зеленчуците, разбира се, бяха повече от месото, но Хуанита притежаваше вроден усет на добър готвач и паят всякак щеше да стане вкусен.
Той се печеше вече двайсет минути, оставаха му още десет Хуанита четеше на Естела Андерсен на испански, когато на вратата се почука. Хуанита прекъсна четенето и се ослуша. У тях рядко идваше някой, особено вечер. Почукването се повтори. Обзета от тревога, Хуанита каза на Естела да остане на мястото си и бавно се приближи към вратата.
Друг апартамент на площадката нямаше. Той бе реконструиран от някогашно голямо жилище, впоследствие разделено на малки апартаменти. Архитектите бяха запазили апартаментчетата и само ги бяха ремонтирали и модернизирали. Реконструкцията на квартала промени само външния му облик. Форум Ист създаваше благоприятна почва за престъпни действия, особено за нападения на хора и обири на жилища. Беше достатъчно оживено, празни апартаменти нямаше и въпреки това жителите здраво заключваха вратите си вечер. Към крилото, в което се намираше апартаментът на Хуанита, водеше солидна външна врата, но другите наематели често забравяха да я заключат.
Точно пред вратата на Хуанита имаше малка площадка, а встрани от нея бяха стълбите. Тя допря ухо до вратата и попита:
— Кой е?
Не получи отговор, само почукването — леко, но настойчиво — се повтори.
Вътрешната верига бе на мястото си и затова тя отключи вратата. Открехна я няколко инча, толкова, колкото позволяваше веригата.
Светлината беше слаба и тя едва различи очертанията на едно лице. Човекът попита:
— Хуанита, мога ли да говоря с теб? Много те моля! Ще ми разрешиш ли да вляза?
Не вярваше на очите си! Майлс Истън! Ала нито гласът, нито лицето бяха на онзи Истън, когото познаваше. Лицето му беше бледо и измъчено, а гласът — умолителен.
Чудеше се какво да му отговори.
— Мислех, че си в затвора.
— Излязох. Днес. — Той бързо добави: — Освободиха ме условно.
— И защо дойде тук?
— Спомних си къде живееш.
Тя поклати глава, но не посегна към веригата.
— Не те питам това, искам да знам защо дойде тук?
— Защото единственото нещо, за което мислих през всичките тези месеци, през цялото време, докато бях вътре, бе да те видя, да разговарям с теб, да ти обясня…
— Няма нищо за обясняване.
— Има, Хуанита. Моля те! Нека вляза!
Зад нея се чу звънкото гласче на Естела:
— Мамо, кой е?
— Хуанита, няма от какво да се страхуваш — нито за себе си, нито за момиченцето си. Нямам нищо друго, освен това. — Той повдигна един малък, сплескан куфар. — Тук са нещата, които ми върнаха, когато ме пуснаха.
— Е, добре… — отстъпи Хуанита. Въпреки съмненията, любопитството й надделя. Защо ли беше дошъл? Обзета от колебания, тя притвори вратата и освободи веригата.
— Благодаря ти. — Той пристъпи нерешително, сякаш се страхуваше, че Хуанита може да промени решението си.
— Здравей — каза Естела, — ти приятел на мама ли си?
Майлс се смути, но каза:
— Не съвсем, особено в миналото. Макар че ми се иска да й бъда добър приятел.
Малкото, тъмнокосо дете го изгледа:
— Как се казваш?
— Майлс.
— Много си слаб — усмихна се Естела.
— Знам.
Хуанита огледа Майлс и се слиса от промените, които бяха настъпили с него. За последните осем месеца гой бе отслабнал толкова много, че скулите на лицето му бяха изпъкнали, а вратът и тялото му бяха съвсем мършави. Широкият му костюм висеше от всички страни. Майлс имаше измъчен и уморен вид.
— Мога ли да седна?
— Да. — Хуанита посочи плетения стол. Тя остана права, с лице към него. — Не си се хранил добре в затвора — каза тя, без да съзнава нелогичността на своето обвинение.
Той кимна и за първи път се усмихна.
— Там не беше много луксозно… Предполагам, че си личи.
— Si, me di cuenta.6 Личи си.
— Ти на вечеря ли си дошъл? — попита Естела. — Мама е приготвила пай.
— Не — отвърна той след кратко колебание.
— Ял ли си нещо днес? — попита Хуанита.
— Сутринта. Хапнах на автобусната спирка. — От кухнята се разнасяше миризма на печен пай. Майлс неволно обърна глава нататък.
— Тогава ще хапнем заедно — каза Хуанита и сложи още един прибор на малката маса, където се хранеха с Естела. Да споделиш храната с внезапно дошъл гост бе традиция за всеки пуерторикански дом — дори и за най-бедния.