Докато вечеряха, Естела задаваше въпроси, а Майлс й отговаряше. Той се поотпусна и огледа скромно обзаведения, но приятен апартамент. Хуанита явно имаше добър домакински усет и вкус. Тя обичаше да шие и боядисва. За купеното на старо канапе бе ушила калъф от памучен плат на ярки райета в бяло, жълто и червено. Освен сламения стол, в който се бе настанил Майлс, в стаята имаше още един сламен стол — Хуанита ги бе купила съвсем евтино и ги бе боядисала в яркочервено. Пердетата също бе ушила сама — от обикновен, светложълт плат. Стените бяха боядисани с обикновена боя и тук-там украсени с рекламни афиши на туристически компании.
Хуанита внимателно следеше разговора между Естела и Майлс и почти не се обаждаше. Тя все още таеше подозрения към тази неочаквана визита. Защо бе дошъл Майлс? Дали отново няма да й причини някакви неприятности? Опитът й подсказваше, че това бе напълно възможно. В момента той изглеждаше съвсем безопасен — слаб, смутен, напълно съкрушен. Хуанита безпогрешно разпознаваше симптомите на това състояние.
Тя не изпитваше никаква неприязън. Майлс се бе опитал да прехвърли върху нея вината за откраднатите от него пари, но ето, че време го бе поизличило спомена за тази подлост. Още навремето, когато го разобличиха, тя изпита единствено облекчение, а не омраза. Хуанита не искаше нищо друго освен спокойствие за себе си и Естела.
Майлс Истън въздъхна и каза:
— Благодаря ти. Отдавна не бях вкусвал такова хубаво ядене.
— Какво ще правиш сега? — попита Хуанита.
— Не знам. Утре ще започна да търся работа. — Той си пое дълбоко въздух и сякаш се канеше да каже нещо, но тя му направи знак да почака.
— Vamos, Естела, amoreito, време е за лягане.
След малко Естела дойде да каже лека нощ — измита, сресана и облечена в розова пижамка. Големите й влажни очи гледаха тъжно Майлс.
— Моят татко си отиде, ги също ли ще си отидеш?
— Да, след малко…
— Така си и мислех. — Тя подаде бузката си и той я целуна.
След като зави Естела, Хуанита излезе от спалнята и затвори вратата след себе си.
— Така. Сега вече можеш да говориш.
Той помълча, след това навлажни устните си. Моментът беше дошъл, но той не можеше да намери подходящите думи.
— През цялото време — започна той, — докато бях затворен… непрекъснато исках да ти кажа колко много съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих, но най-много за това, което причиних на теб. Срамувам се. От една страна ми се струва, че не съм разбирал какво всъщност върша. Но от друга, мисля, че сам съм виновен за всичко…
Хуанита сви рамене.
— Това, което се случи, е минало. Има ли вече някакво значение?
— За мен има значение. Моля те, Хуанита, нека ти разкажа всичко така, както беше.
Думите му се лееха като река. Той заговори за угризенията на съвестта си, за неразумната игра на комар предишната година, за дълговете, за онази особена треска, която разрушава всякакви морални категории и ценности. Сякаш друг човек бил обсебил ума и тялото му. Говори и за вината си за кражбата в банката. Но най-лошото, повтори Майлс, бе това, което бе сторил на нея, или по-точно се бе опитал да стори. Срамът за тази недостойна постъпка го преследвал всеки ден и час по време на престоя в затвора, преследвал го и сега.
Хуанита го слушаше, обзета от подозрения. Животът й бе поднасял достатъчно неприятности, подлости и изненади, за да си позволи да се довери напълно на някого. Но кой знае защо постепенно започна да си мисли, че това, което казва Майлс, би могло да се приеме и за истина. Обхвана я чувство на съжаление.
Тя осъзна, че сравнява Майлс с Карлос, изчезналия й съпруг. И двамата бяха слабохарактерни. И все пак, желанието на Майлс да се върне и да признае вината си говореше за сила и мъжественост, които Карлос не притежаваше.
Хуанита си мислеше, че по някаква ирония на съдбата мъжете в нейния живот — свързани с нея по един или друг начин — бяха нестабилни, на тях не можеше да се разчита. А в живота често губеха, както и тя самата. Това откритие я развесели, но тя сдържа усмивката си, защото реши, че Майлс никога не би могъл да я разбере.
— Хуанита, искам да те попитам нещо — сериозно каза той. — Ще ми простиш, ли?
Тя го погледна.
— И ако ми простиш, ще ми го кажеш ли?
Напиращата усмивка съвсем замря. Сълзи изпълниха очите й. Тя разбираше чувствата му. Беше родена в католическо семейство и макар че напоследък рядко ходеше на църква, Хуанита познаваше облекчението, което носи изповедта и опрощаването на греховете. Тя се изправи на крака и каза:
— Майлс, стани и ме погледни в очите.
Той стана и я погледна.
— Has sufrido bastante.7 Да, прощавам ти — каза тя.