Както винаги, гневът й бързо стихна. Не знаеше какво да каже и затова попита Уейнрайт:
— Какво ще правите сега?
— Каквото и да реша, нямам никакво намерение да го споделям с вас — тонът му беше суров, предишната приятелска нотка се беше изпарила.
С известна тревога Хуанита си помисли, че може би бе проявила прекалена войнственост. Би могла да отклони предложението, без да сипе обиди. Дали пък Уейнрайт няма да потърси някакъв начин да й отмъсти? Дали не бе рискувала работата си с това избухване — работата, от която зависеха двете с Естела? Тревогата на Хуанита нарастваше. Имаше чувството, че са я изиграли.
Имаше и още нещо: ако бе честна пред себе си — а тя винаги се опитваше да бъде честна — трябваше да признае, че взетото решение означаваше да не се вижда повече с Майлс, а тя не искаше това…
Колата намали скоростта си. Бяха близо до завоя, който щеше да ги изведе на моста.
Като в унес, Хуанита се чу да казва със слаб, равен глас:
— Добре, ще го направя.
— Какво?
— Съгласна съм да бъда — как се казваше там…
— Посредник. — Уейнрайт я погледна право в очите. — Сигурна ли сте?
— Да, сигурна съм. Si, estoy segura.
Той въздъхна за втори път през тази вечер.
— Наистина не може да ви разбере човек.
— Нали съм жена.
— Да — каза той и в гласа му отново се завърна онази приятелска нотка. — Забелязах това.
Близо до Форум Ист Уейнрайт спря колата, без да изключва мотора. Извади два плика от вътрешния джоб на сакото си — единият дебел, а другият — по-тънък — и даде дебелия на Хуанита.
— Това са парите за Истън. Дайте му ги, когато се свърже с вас.
В плика имаше четиристотин и петдесет долара в банкноти — договореното месечно заплащане на Майлс без петдесетте долара, които Уейнрайт му беше дал миналата седмица.
— Майлс ще ми се обади към края на седмицата — добави той. — Използваме парола, за която сме се договорили. Няма да използваме вашето име. Той ще ви се обади скоро след това.
Хуанита кимна, като се опитваше да запомни всичко.
— Това ще бъде последният ни директен контакт с Истън Оттук нататък ще се свързваме чрез вас. Най-добре ще бъде, ако не записвате, а запомняте съобщенията ни. Както вече знам, паметта ви е много добра.
Уейнрайт се усмихна, а Хуанита най-неочаквано се разсмя. Каква ирония на съдбата, наистина. Ето че забележителната й памет, станала причина за огромните неприятности в банката и лично с Нолан Уейнрайт, се превърна в нейно предимство, и то чрез същия човек.
— Между другото — каза той, — трябва да знам номера на домашния ви телефон. Не можах да го открия в указателя.
— Не сте го открили, защото нямам телефон. За мен това е прекален лукс.
— Да, но сега ще ви е необходим. Истън може да иска да ви се обади, а и аз също. Ако си прекарате веднага телефон, ще се погрижа банката да плаща таксата.
— Ще се опитам. Но съм чувала, че във Форум Ист е доста трудно да се сдобиеш с телефонен пост.
— Тогава аз ще се заема с това. Още утре ще се обадя на телефонната компания. И веднага ще го уредя.
— Много добре.
Уейнрайт отвори по-тънкия плик.
— Когато давате на Истън парите, дайте му и това.
Той подаде банкова кредитна карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп. Мястото за личен подпис на задната страна на картата беше празно.
— Истън трябва да подпише картата, но да има пред вид името, което е напечатано. Кажете му, че името е фалшиво, но ако внимателно се вгледа в Инициалите и в последната буква, ще види, че те оформят Х-Е-Л-П.8 В това се крие и тайният код.
Шефът по сигурността обясни, че компютърът в отдела за кредитни карти е програмиран така, че тази карта дава разрешение за покупка на стойност до сто долара, но същевременно задейства и автоматичната алармена инсталация на банката. Така Уейнрайт веднага ще разбере, че Истън има нужда от помощ, а и къде се намира в момента.
— Той може да използва картата, ако е попаднал на някакви важни следи и има нужда от подкрепа, а и когато се намира в опасност. В зависимост от това как са се развивали нещата до този момент, аз ще реша какво да правя. Кажете му да пазарува на стойност повече от петдесет долара, защото в този случай от магазина със сигурност ще се обадят за проверка на кредитната карта. След позвъняването той трябва да се забави колкото е възможно по-дълго, за да имам време да се придвижа до мястото.
След кратка пауза Уейнрайт добави:
— Може би никога няма да му се наложи да използва тази карта. Но ако го направи, това ще е сигнал, за който никой друг няма да знае.
По молба на Уейнрайт Хуанита повтори дума по дума указанията. Той я гледаше с възхищение.