Майлс забеляза, че членовете на клуба бяха разделени на две големи групи. Първата идваше в клуба, за да ползва игрищата, сауната и масажите. Тези хора идваха и си отиваха един по един, малцина се познаваха помежду си и Майлс постепенно се убеди, че това са сравнително добре платени работници и дребни чиновници или хора от малкия бизнес, които идваха в „Дъбъл Севън“ само за да се поддържат в добра форма. Той подозираше, че представителите на тази група осигуряваха удобното и така необходимо прикритие за дейността на представителите на втората група. Те никога не използваха спортните съоръжения и рядко се отбиваха в сауната.
Тези от втората група прекарваха времето си предимно в бара или на третия етаж. Те се появяваха късно вечер, когато членовете, които идваха, за да спортуват, бяха малцина. Майлс разбра, че Нолан Уейнрайт бе имал предвид втората група, когато определи „Дъбъл Севън“ като място, „където се мотаят съмнителни типове“.
Майлс Истън разбра и друго — стаите горе се използваха за нелегални игри на зар и игри на карти с високи залагания. След като поработи в клуба около седмица, редовните клиенти започнаха да го приемат най-спокойно и без подозрения, още повече, че Джулс Ларока ги беше уверил, че Майлс е „наше момче“.
В усилията си да бъде колкото може по-полезен, Майлс започна да носи напитки и сандвичи на третия етаж. Първия път таблата бе поета от ръцете му от един от недружелюбните мъже, които се въртяха пред вратите на стаите за хазартни игри като пазачи. От следващата вечер нататък му разрешаваха да влиза в стаите. Майлс с удоволствие приемаше и поръчки за купуване на цигари. Вземаше ги от бара и ги носеше на играчите и на пазачите.
Личеше си, че започват да го харесват. Една от причините за това беше неизменното му желание да услужи. Освен това той постепенно си възвърна предишната жизнерадостност и добронамереност, независимо от проблемите и страховете, които пораждаше у него сегашното му положение. Не беше маловажен и фактът, че Джулс Ларока, който явно държеше всичко в ръцете си, бе станал истински покровител на Майлс. Само дето понякога го караше да се чувства като участник в подъл водевил.
Познанията на Майлс Истън за произхода на парите бяха източник на безкрайни възхищения от страна на Ларока и приятелите му. Любимата им история беше отпечатването на фалшиви пари от правителствата, която Майлс бе разказал за първи път в затвора. През първите си седмици в клуба той я повтори по настояване на Ларока поне двайсетина пъти. Тя винаги пораждаше интерес и коментари по адрес на правителствата: „Ах, какви гадни лицемери!“ или „Мошеници с мошеници“.
За да се снабди с допълнителни факти, Майлс прескочи до апартамента, в който бе живял преди да влезе в затвора. Взе някои от книгите си. Повечето от малкото вещи, които притежаваше, бяха разпродадени, за да бъде платен наемът на собствениците. Но посредникът бе запазил книгите и разреши на Майлс да си ги вземе. Преди години Майлс притежаваше и богата колекция от монети и банкноти, но я беше продал, за да уреди поредния си дълг. Въпреки неясните перспективи той се надяваше, че един ден отново ще стане колекционер.
След като прегледа книгите, Майлс разказа на Ларока и на приятелите му за някои странни стари форми на парични знаци. Разказа им за най-тежките парични единици — кръгли плоски камъни, които се използвали на тихоокеанския остров Яп до началото на Втората световна война. Повечето от тези камъни били широки близо един фут, но по-големите стойности достигали и до двайсет фута. Когато пазарували с тях, трябвало да ги превозват с количка.
— А как им връщали ресто? — попита някой сред всеобщия смях, а Майлс ги увери, че им връщали камъни с по-малък размер.
Най-леките пари били един рядък вид пера, използвани на Хебридските острови. В продължение на векове солта била използвана като парична единица, особено в Етиопия; римляните също използвали солта, за да плащат на работниците си. Оттук произлязла и думата заплата.9 А в Борнео, продължаваше да разказва Майлс, човешките скалпове били огромна ценност до края на деветнайсети век, защото се използвали като разменни монети.
Обсъждаха ли темата пари, разговорът завършваше с въпроса за фалшификациите.
Веднъж един от яките шофьори-телохранители, който се мотаеше в клуба, докато шефът му играеше на карти, издърпа Майлс настрана и му каза:
— Хей, момче, ти много разбираш от фалшификати. Я погледни това. — И той извади една нова двайсетдоларова банкнота.
Майлс взе банкнотата и я разгледа. Той имаше доста опит. Докато работеше в Първа търговска американска банка, често му носеха банкноти, за да провери дали са фалшиви или не. Беше известен с познанията си по фалшификатите.