Забележеше ли патрулни полицейски коли по шосето, сърцето му започваше да бие учестено. Но никой не го спря и той стигна до Луисвил малко преди разсъмване без никакви произшествия.
Случи се само едно нещо, което не беше предвидено в плана На трийсетина мили преди Луисвил, Майлс се отклони от шосето и в тъмнината, като си помагаше само с джобно фенерче, отвори багажника на колата. Видя два големи и добре заключени куфара В първия момент се замисли дали да не се опита да отвори единия, но разумът му подсказа, че това може да му създаде доста сериозни неприятности. След това затвори багажника, записа си номера на колата и продължи по-нататък.
Без никакви затруднения намери летището на Луисвил и след като изпълни останалите инструкции, взе първия обратен самолет. В 10 часа сутринта бе в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.
През останалата част от деня се чувстваше доста изморен, тъй като не беше спал през цялата нощ, но беше доволен, че успя да се справи със задълженията си Ларока пристигна следобед с дебела пура в уста.
— Свършил си добра работа, Майлси. Всичко е наред. Всички са доволни.
— Чудесно — каза Майлс. — Кога ще си получа доларите?
— Вече си ги получи. Взе ги Омински. За сметка на това, което му дължиш.
Майлс въздъхна. Очакваше, че може да се случи нещо подобно, макар да бе нелепо да рискува толкова много, а лихварят да прибере всичко. Той попита Ларока:
— Но откъде знаеше Омински за това?
— Той знае всичко.
— Преди малко ми каза, че всички са доволни. Кои са тези „всички“? Ако ще върша работа като вчерашната, все пак бих искал да знам за кого всъщност я върша.
— Вече ти казах, че има неща, за които нито трябва да знаеш, нито да питаш.
— Ясно. — За Майлс беше очевидно, че повече нищо няма да научи и той се опита да се усмихне, за да, не предизвика нови подозрения у Ларока, макар че точно днес жизнерадостността му съвсем се бе изпарила. Нощното пътешествие го бе изтощило, пък и осъзнаваше, че въпреки огромните си усилия, все още не беше научил почти нищо.
Четирийсет и осем часа по-късно, все още изморен и обезсърчен, той сподели несполуките си с Хуанита.
8
Майлс Истън и Хуанита се бяха срещали два пъти през последния месец или откакто бе започнал работа в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.
Първата среща — няколко дни след вечерта, когато Хуанита излезе с колата на Нолан Уейнрайт и даде съгласието си да стане посредник — беше една ужасна среща, изпълнена с несигурност и за двамата. Майлс не знаеше, че в апартамента на Хуанита има вече телефон, и пристигна с автобуса, без да я уведоми. След като надникна през полуотворената врата, Хуанита махна веригата и го пусна да влезе.
— Здравей — зарадва му се Естела. Малкото, тъмнокосо дете — миниатюрно повторение на Хуанита — беше вдигнало големите си влажни очи от блокчето и го наблюдаваше внимателно. — Ти си слабият мъж, който идва преди. Сега си станал по-дебел.
— Знам — каза Майлс. — Дебелея, защото ям вълшебна храна за великани.
Естела се засмя, но лицето на Хуанита беше сериозно. Той се опита да й се извини:
— Нямаше как да те предупредя, че ще дойда. Но господин Уейнрайт ми каза, че ще ме очакваш.
— Този лицемер!
— Ти май не го харесваш?
— Мразя го.
— Е, наистина е далеч от представите ми за Дядо Коледа — каза Майлс, — но пък не бих казал, че го мразя. Той просто си гледа работата.
— Тогава нека да си я гледа сам. А не да използва останалите.
— Щом смяташ така, тогава защо се съгласи…
— Да не мислиш, че и аз не се питам същото — отсече Хуанита. — Maldito sea el dia que lo conoci.10 Това обещание бе някаква моментна проява на глупост, за която ще съжалявам.
— Защо пък? Все още можеш да се откажеш. — Гласът му беше нежен и внимателен. — Аз ще обясня всичко на Уейнрайт. — И той се запъти към вратата.
— А какво ще стане с теб? — разпалено извика тя. — На кого ще предаваш съобщенията си? — Тя поклати глава и си пое дъх. — Полудял ли си, че се съгласяваш на подобно безумие?
— Не — каза Майлс, — просто видях в него някакъв шанс за себе си. Но това не значи, че и ти трябва да бъдеш замесена. Когато те предложих, явно не бях преценил достатъчно добре нещата. Съжалявам.
— Мамо, защо се ядосваш? — попита Естела.
Хуанита протегна ръка и погали дъщеря си.
— Ядосвам се на този живот, малката ми. No te preocupes, mi cielo.11 И на това, което хората си правят един на друг. — После се обърна към Майлс и му каза с остър тон: — Седни, седни!
— Сигурна ли си?