— Свалете превръзката от очите и отвържете ръцете й!
Парцалът, с който бе запушена устата й, бе грубо издърпан. Махнаха и превръзката и Хуанита премигна на силната светлина.
— Pоr dios! Боже господи! Къде е… — Но тя не успя да довърши, защото силен юмрук се стовари върху лицето й.
— Престани да дрънкаш — каза един от познатите й вече гласове, — ще казваш само това, за което те питаме.
Тони Марино Мечката си имаше любими занимания. Едно от тях бе еротичният секс — за него еротичен секс означаваше секса, в който жените бяха унижавани по най-различни начини, докато той самият показваше превъзходството си. Побоите бяха другото му любимо занимание — колкото по-кървави бяха те, толкова по-добре. Той с удоволствие слушаше подробните разкази за побоите, нанесени по негова заповед, особено случаите, когато бяха предизвикали нечия смърт. (Мечката избягваше да се замесва лично в подобни действия.) Тони Мечката имаше още една, по-безобидна слабост — тъмните, непрозрачни стъкла. С такива стъкла бяха колите му, помещенията в офиса, любимият му „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, а също и строго охраняваната къща. Цялата стена на една от баните в дома му, която използваха посещаващите го жени, беше в такива стъкла. От страната на банята стената имаше вид на голямо, красиво огледало. Тони Мечката се настаняваше от другата страна, запалваше пура и се наслаждаваше на гледката, докато жената в банята изобщо не подозираше, че е наблюдавана.
Заради това негово пристрастие на една от стените в центъра за фалшификации бе инсталирано голямо непрозрачно стъкло. Той беше предпазлив и рядко ходеше там, но днес се отдаде на удоволствието да наблюдава Нунес незабелязан. Стъклото заемаше половината от стената и приличаше на екран. Мечката виждаше жената, вързана за стола. Лицето й беше насинено и разкървавено, а косата — разрошена. До нея седеше детето й, вързано за друг стол. Лицето на момиченцето беше бяло като платно. Когато разбра, че са довели и дете, Марино страшно се разяри. Не защото обичаше децата, съвсем не. А защото чувстваше, че детето може да им създаде допълнителни проблеми. Един възрастен човек може да „изчезне“, това не носи кой знае какъв риск. Но убийството на дете бе нещо друго. То би могло да предизвика отрицателни реакции дори у собствените му хора, да не говорим за реакцията на обществото, ако подобно нещо се разчуе. Убийството на дете бе свързано с голям риск. Тони Мечката взе решение да не се стига до крайности. Поне се бяха сетили да завържат очите на жената и детето. Пък и зад това стъкло те не го виждаха.
Той запали пурата си и се загледа.
Анжело, един от телохранителите на Тони Мечката, който беше участвал в отвличането на жената, се бе надвесил над нея. Анжело приличаше на носорог и беше бивш неуспял състезател по бокс. Устните му бяха дебели и бърнести, беше грубиян и с удоволствие вършеше работата си.
— Хайде, мръснице, почвай да говориш!
Хуанита, която правеше усилия да погледне към Естела, извърна глава.
— De que? Да говоря, но за какво? — попита тя.
— Казвай името на този, който ти се обади по телефона от „Дъбъл Севън“!
Лекото трепване на лицето й показа, че тя разбира за какво става дума. Тони Мечката забеляза това потръпване, което означаваше, че всичко бе въпрос на време — рано или късно щяха да получат нужната им информация.
— Ах ти, животно такова…! — Хуанита заплю Анжело. — Canalla!12 Не знам за никакъв „Дъбъл Севън“!
Анжело я удари силно и от носа й потече кръв, а също и от ъгълчето на устата й. Главата на Хуанита увисна. Той сграбчи косата й и я изправи на крака, като повтори въпроса си:
— Кой е човекът, който ти се обади от „Дъбъл Севън“?
— Maricon,13 няма да кажа нищо, преди да пуснеш момиченцето ми. — Гласът й бе променен, тя едва отваряше набъбналите си устни.
Не се предава лесно, помисли си Тони Мечката. Би опитал да се справи с нея по друг начин, но не беше негов тип. Беше прекалено дребничка — бедрата й бяха нищо и никакви, задникът — колкото дланта му, а гърдите — много малки.
Анжело замахна и я удари силно в корема. Хуанита извика и се преви. Естела, която виждаше и чуваше всичко, започна Да крещи истерично. Тези писъци раздразниха Тони Мечката. Разпитът се беше проточил. Имаше и по-бърз начин. Той направи знак на втория телохранител, Луи, и му пошепна нещо. Луи като че ли не хареса това, което му каза, но кимна. Тони Мечката му подаде пурата.
Луи мина от другата страна и започна да обяснява нещо на Анжело. Тони Марино Мечката се огледа наоколо. Намираха се в мазето и всички врати бяха плътно затворени, така че никакъв шум не би могъл да проникне навън. Но дори и да се чуеше, къщата, в която се намираха, бе строена преди петдесет години, намираше се в богаташкия квартал и около нея имаше огромна градина, охранявана като истинска крепост. Организацията на Тони Марино Мечката я бе купила преди осем месеца и тук се осъществяваше работата по фалшифицирането. За да бъдат в пълна безопасност, те възнамеряваха в най-скоро време да продадат къщата и да се преместят на друг адрес. Новото място бе вече избрано. Къща, подобна на тази, в изискан квартал, вън от всякакво съмнение. Тони Мечката често си мислеше с удоволствие, че строгите предохранителни мерки бяха причина за продължителната им успешна дейност. Те се местеха от едно място на друго в тихи, богаташки квартали, като ограничаваха до минимум влизането и излизането от къщата. Тази изключителна предпазливост имаше две главни преимущества — съседите не подозираха нищо, а и броят на хората, които знаеха къде се намира центърът, бе сведен до минимум. Имаха специален план за преместване от едно място на друго. Изработени бяха дървени покрития с формата на мебели, които създаваха впечатление за съвсем обикновено домашно преместване. Използваха камиона на една от легално действащите компании на организацията. Наложеше ли се, имаха план и за спешно пренасяне.