Идеята за маскировка с мебелни плоскости бе на Дани Кериган. Старецът беше предложил и други интересни идеи, а през шестте години, откакто Тони Марино Мечката го бе довел в организацията, доказа, че е ненадминат фалшификатор. Тони Мечката беше дочул за способностите на Кериган, както и за това, че е станал алкохолик. По негова заповед старецът беше открит, изведен от състоянието на непрекъснат алкохолен унес, след което му дадоха възможност да се прояви — резултатите бяха забележителни.
Тони Мечката се увери, че Дани е в състояние да възпроизведе, и то с невероятна точност, и пари, и пощенски марки, и акции. Той фалшифицираше всякакви ценни книжа, чекове, разрешителни за шофиране, карти за социални осигуровки и какво ли не още. Производството на хиляди фалшиви кредитни карти бе негова идея. Чрез един внимателно планиран обир успяха да се сдобият с материала, от който правеха кредитните карти Кийчардж. Този материал щеше да им стигне за години напред. Печалбите, които вече бяха получили, бяха огромни.
Единственият проблем беше, че от време на време старецът здравата се натряскваше и не можеше да работи по цяла седмица, а понякога и по-дълго. Тогава имаше опасност да се раздрънка и те се грижеха да е на сигурно място. Той обаче беше доста хитър и в някои случаи успяваше да се измъкне. За щастие, това се случваше много рядко напоследък, тъй като Дани старателно събираше своя дял от печалбата в сметката си в швейцарска банка и мечтаеше след година-две да си вземе мангизите и да се оттегли. Ала Тони Мечката съвсем не възнамеряваше да му даде тази възможност. Той смяташе да използва стареца, докато бе в състояние да работи. Освен това Дани знаеше прекалено много, така че не можеха да го пуснат просто ей така.
Докато Дани Кериган работеше, организацията се грижеше за сигурността му и реализираше всичко, което произвеждаше. Без отлична организация за разпределение на „продукцията“ старецът би се провалил за кратко време, както всички останали в този бранш. Тони Мечката се тревожеше поради опасността, надвиснала над организацията. В нея изглежда беше проникнал някакъв шпионин и мерзавец. Откъде ли бе дошъл? И какво бе успял той — или тя — да научи досега?
Вниманието му отново се насочи към това, което ставаше от другата страна на стъклото. Анжело държеше димящата пура. Дебелите му устни бяха разпънати в злобна усмивка. С края на крака си той бе обърнал двата стола така, че жената и копеленцето й седяха една срещу друга. Анжело дръпна няколко пъти от пурата и върхът й припламна. След това се приближи към детето.
Естела го гледаше и трепереше цялата, а очите й бяха изпълнени с ужас. Без да бърза, Анжело взе малката й дясна ръчичка, повдигна я и огледа дланта. Бавно извади пурата от устата си и започна да я гаси в ръката на детето като в пепелник. Естела изпищя — това бе отчаян, болезнен писък. Със сълзи на очи, ужасената Хуанита се бореше, за да се измъкне от въжетата, с които бе прикована към стола.
Пурата все още не беше загаснала. Анжело дръпна още няколко пъти, върхът й отново припламна, и той посегна към другата ръка на детето.
— Не, не… dejela quieta,14 ще ви кажа — изкрещя Хуанита. Анжело продължаваше да държи пурата близо до ръката на детето.
— Човекът, когото търсите… — каза тихо Хуанита, — е Майлс Истън.
— За кого работи?