Луис Д’Орси, който в продължение на две десетилетия бе защитавал тази теза, отново й бе посветил аргументирана статия в последния брой на списанието си. Тази сутрин Алекс получи списанието по пощата. Прегледа го набързо, мушна го в джоба си. Чак вечерта му остана време да го прочете по-внимателно.
„Не вярвайте на фалшивия мит (пишеше Луис), че във финансите на една корпорация, национална или интернационална, има нещо особено сложно и заплетено, нещо неподатливо на елементарния и точен анализ.
Финансите са домакински сметки, само че в по-големи мащаби.
Всички твърдения за невероятна сложност и неразгадаемост са сътворени от въображението. В действителност те въобще не съществуват, тях просто са ги измислили хитрите политици (което означава_ всички_ политици), разни манипулатори и «икономисти» с болен мозък. И знаете ли защо? За да могат да прикриват зад тази мистична сложност всичко, което правят и което вече са направили.
Онова, от което тези некъдърници се страхуват най-много, е, че някой ще успее да надникне в тяхната дейност и ще й даде оценка от позициите на здравия разум.
Защото тогава ще стане ясно, че единственото нещо, което са свършили — особено политиците, е да натрупат планини с дългове, които нито ние, нито нашите пра-пра-пра-правнуци ще успеят да изплатят. От друга страна, те са печатали пари в такива количества, сякаш не става дума за нещо ценно, а за тоалетна хартия, например. За няколко години те разрушиха нашата парична единица — онзи солиден долар със златно покритие, който американците някога притежаваха.
Още веднъж повтаряме: Касае се за обикновени домакински сметки — но водени по най-некомпетентния и нечестен начин в цялата човешка история.“
Статията продължаваше в този дух. Луис обикновено използваше прекалено много думи, дълги описания и никога не се ограничаваше с кратки фрази.
Освен това, както винаги, предлагаше и решение на финансовите проблеми.
„Решението на този проблем е готово, то просто ни е поднесено на тепсия. Трябва само да отворим очи и да го видим. Така е било преди, така е сега, така ще бъде и утре.
Златото.
Златото като основа на световната парична система.
Златото, най-старият и единственият гарант за стабилността на тази система. Златото, което изисква строга финансова дисциплина.
Златото, което политиците няма да могат да печатат, произвеждат, фалшифицират или да компрометират стойността му по някакъв друг начин.
Златото, което поради твърде ограничените източници за получаване, има своя истинска трайна стойност.
Ако заради тези свои качества, златото бъде поставено в основата на парите, то ще защитава честните спестявания на всички хора от разни мошеници и шарлатани, от некомпетентни личности и мечтатели, занимаващи се с обществена дейност.
В продължение на векове златото е доказало, че:
— ако не е поставено в основата на паричната система, инфлацията е неизбежна, а след нея идва и анархията;
— само с негова помощ може да бъде ограничена и излекувана инфлацията и да се възстанови стабилността.
Златото е създадено от Бога в миг на върховна мъдрост, за да може човекът да съхранява излишъците, плод на неговия труд.
Някога американците с гордост са заявявали, че техният долар е «толкова добър, колкото и златото».
Крайно време е американците отново да се върнат към стандартите на миналото и да издигнат златото в култ. Защото с всеки изминал ден става все по-ясно, че другата алтернатива е финансов и национален крах. За щастие, независимо от скептицизма и наред с фанатичните врагове на златото, вече се забелязват по-зрели възгледи у някои представители на правителството. Може би разумът се връща…“
Алекс остави списанието на Д’Орси. Както мнозина от банкерите, а и от представителите на останалия делови свят, той също се отнасяше с присмех към яростните защитници на златото — Луис Д’Орси, Хари Шулц, Джеймс Дайнс, конгресмена Крейн, Екстър, Браун, Пик и още неколцина. Напоследък, обаче, доста често си мислеше: дали пък тяхната съвсем простичка теория няма да се окаже правилна. Освен златото, те вярваха в свободната инициатива, в неограничавания пазар, на който неспособните компании се проваляха, а добрите успяваха. Естествено, провалилите се можеха да отидат по дяволите, от тях никой повече не се интересуваше. От другата страна на барикадата стояха теоретиците, които мразеха златото и вярваха в скърпването на икономиката чрез прилагане на бързи мерки в една или друга област. Те наричаха всичко това „добър усет“. Може би тези теоретици бяха еретиците, а Д’Орси, Шулц и останалите — истинските пророци, мислеше си Алекс. И в други епохи пророците са били самотници, неразбрани от обществото, но някои доживяваха да видят пророчествата си като реалност. Алекс определено споделяше една от тезите, застъпвани от Д’Орси и останалите — че наближават такива времена. За Първа търговска американска банка те вече бяха настъпили.