Когато излязоха от сградата на Федералния съд, който се намираше съвсем близо до централното управление на Първа търговска американска банка и до главния градски клон, той отново настоя:
— Отивате направо в банката, нали?
Тя кимна с глава.
— Моля ви, бих искал да повървя с вас.
— Щом трябва. — Хуанита сви рамене.
Уейнрайт видя как Едуина Д’Орси, Тотънхоу и двамата ревизори, които се бяха запътили към банката, пресякоха близкото кръстовище. Той нарочно се забави, като пропусна зеления светофар, така че да изостанат назад.
— Знаете ли — подзе Уейнрайт, — винаги ми е било трудно да кажа, че съжалявам…
— Няма защо да се измъчвате — язвително отговори Хуанита. — Това е само дума, която не означава нищо.
— Но аз искам да я кажа. Искам да ви я кажа. Съжалявам. За неприятностите, които ви причиних, като не повярвах, когато ми казвахте истината, и като не ви помогнах, когато се нуждаехте от това.
— Сега по-добре ли се чувствате? Преглътнахте ли неприятното горчиво хапче? Олекна ли ви?
— Не ми давате възможност…
Тя се спря.
— А вие каква възможност ми дадохте?
Малкото й фино лице бе вирнато нагоре, тъмните й очи не се откъсваха от неговите и за първи път той усети нейната вътрешна сила и независимост. За свое голямо учудване, той почувства и въздействието на силното й сексуално привличане.
— Не ви помогнах, вярно е. Затова искам да ви помогна сега, ако мога…
— За какво?
— За да получите издръжка за вас и за детето от съпруга си.
И той й разказа за разследванията на ФБР и за това, че са открили съпруга й във Финикс, щата Аризона.
— Работи като автомеханик и очевидно печели добре.
— Тогава се радвам за него.
— Би трябвало да се консултирате с някой от адвокатите на банката. Бих могъл да го уредя. Той ще ви посъветва по какъв начин да предявите иск. Аз ще се погрижа да не плащате за това.
— Защо ще го правите?
— Дължим ви го.
Той се чудеше дали го е разбрала правилно.
— Това ще означава, че ще получите съдебно решение и съпругът ви ще бъде длъжен да изпраща пари, за да ви помогне да се грижите за вашето малко момиченце.
— Но от това Карлос надали ще стане истински човек…
— Има ли значение?
— За мен е важно той да не бъде принуждаван. Той знае, че аз съм тук и че Естела е с мен. Ако искаше да ни помогне, щеше да ни изпрати пари. Si no, para que?4 — добави тихо тя.
Уейнрайт имаше чувството, че е състезател по фехтовка и на главата му е поставен защитен шлем.
— Не ви разбирам — нервно каза той.
Най-неочаквано Хуанита се усмихна.
— Това съвсем не е необходимо.
Краткото разстояние до банката изминаха мълчешком. Уейнрайт се опитваше да се успокои. Тя дори не му благодари за предложението. Ако го беше направила, това поне щеше да означава, че го е приела сериозно. Опитваше се да си обясни възгледите й за живота. Очевидно тя ценеше високо независимостта. Освен това приемаше живота такъв, какъвто е — щастлив или не, с нови надежди или с разбити мечти. До известна степен той й завиждаше и затова — а и заради привлекателността й — изпитваше силно желание да я познава по-добре.
— Госпожо Нунес — каза Нолан Уейнрайт, — бих искал да ви помоля за нещо.
— Да?
— Да ми се обадите, ако имате някакви проблеми и смятате, че мога да ви помогна.
— Може и да се обадя.
Това беше второто такова предложение, което получаваше през последните няколко дни.
Щеше да мине доста време, докато Уейнрайт и Хуанита се срещнат и разговарят отново. Той чувстваше, че е направил всичко възможно, и в главата му вече се въртяха други проблеми. Един от тях бе свързан с предложението, което направи на Алекс Вандервурт преди два месеца — да наемат таен информатор, който да се опита да разкрие източника на фалшивите кредитни карти Кийчардж.
Уейнрайт беше установил връзка с един бивш затворник, когото познаваше само като „Вик“. Той беше готов да поеме значителен риск, стига да му се плати добре. Двамата се бяха срещали веднъж, като бяха взели строги предохранителни мерки. Сега се подготвяше нова тайна среща.
Голямото желание на Уейнрайт беше да постави фалшификаторите на кредитни карти на мястото им — така, както стори с Майлс Истън.
Следващата седмица, когато Истън се появи отново пред съдията Ъндъруд, за да чуе присъдата си, Нолан Уейнрайт беше единственият представител на Първа търговска американска банка в съда.
По заповед на секретаря в съдебната зала подсъдимият се изправи с лице към съдията, който в това време прехвърляше някакви документи и ги подреждаше пред себе си. Той погледна студено Истън и попита: