Константин Константинов
Банско
… Като детско лице е лицето на земята: една сянка на скръб или една усмивка, и то се преобразява мигновено и неузнаваемо. На тръгване от Петрич над главите ни грееше чисто небе. А вечерта, поемайки стръмното шосе през Предела, Пирин и Рила бяха скрили чела в гъсти куршумени облаци. Ръждивата гора се стопяваше в снишения кръгозор и една закъсняла зимна тръпка бе замряла в хладния въздух. Едва към „Подпряната скала“ иззад разкъсаните облаци изплува непълният месец и разля мъртвата си усмивка над тоя хайдушки синор между двете хайдушки планини. Спираме за малко на това историческо място. Тънък ветрец лъхва в дола и старите буки и борове прошумяват изтихо, като въздишка. Надвесена над пътя, подпряна и днес със съчки и клечици, скалата потайно мълчи, изпъстрена с дантелата на зелените лунни петна. Сякаш някаква безименна балада ще оживее ей сега пред очите ни. Тук, на тоя завой, преди четиридесет и три години се извърши дръзкото отвличане на мис Стон.
Като зърна̀ от броеница се зареждат един след друг спомени, събития, подвизи и трагедии, които тепърва ще стават известни на света. Чутовната редица отрешени някогашни мъже се рее около нас в тоя призрачен час и възкресява патоса на вчерашното минало. Ала техните образи са строги, мълчаливи и унесени и само тъмният мълвеж на гората разказва героичната история на ония години. Защото ония, които вършиха тогава своето дело, нямаха време да разказват и пишат. А някогашното отделно събитие, интересно и в своите най-малки фактически подробности, заглъхва неизследвано, за да стане легенда и живее по-живо от действителността.
А днес е усмихнат слънчев ден, с чисто небе и топли струи из въздуха. Вървя из тъмните улички на тоя странен градец и не мога да му се нарадвам. Всичко е тъй ново и същевременно тъй познато!
Кацнало върху това равнище, като че над останалия свят там — долу, и сгушено в скута на гордата планина, то е запазило един прост и спокоен аристократизъм. И някакво детско гостолюбие и ведрина, които се излъчват от усмихнатите очи на банчени, от грамадните порти и широките дървени веранди.
Тия просторни веранди и в последната къщурка на Банско! Те са наистина единствени в цялата наша страна, създадени сякаш само за съзерцание. Те всички гледат на юг, към Пирин, и нощем, когато далеч на североизток повисне жълтият нащърбен месец, всичко наоколо се превръща в някакъв героичен сън. Тогава в синята тишина се обаждат само от време на време меките удари от старата звънарня — голямо каменно сърце, което ритмично и напевно бие в мрака. Тогава голите конуси на планината светват със зеленикав блясък, издигат се още по-застрашително, а целият останал свят се стопява в тъмната сянка на подножието. Тогава Пирин поглъща полето, света и пространството, за да се възправи единствен господар на вселената.
Днес под слънчевите лъчи той е все така суров и внушителен, но по-реален: едно подобие на Алпите, по-диво и по-легендарно, с тия зъбати и безредни конуси, прилични на древни кули, замъци и твърдини. И само Елтепе, встрани от другите, изрязва на кръгозора своя странен, геометрично-правилен трапец и гледа замислено от двете си страни Струма и Места, които бързат мълчаливо към Бяло море.
От Предела до Беласица и от Юндола до Осоговските планини той изпълва със себе си въздуха, живота и времето на тоя кът от земята ни. Той е подчинил всичко — всяка сграда, всяка билка, всяка песен, — тоя побратим на Балкана, хайдушкият Пирин. Че в преходността на земните дни той едничък остава безсмъртен и горд, жив символ на спомена и вярата в племето, неуязвим като вечността.
… Тънък ветрец се плъзва под стрехите. Уличките, наполовина в сянка, криволят нагоре, чисти и прибрани: градчето винаги сякаш току-що е пометено. Тъмни двукатни домове се гледат едни други, пазейки ревниво славата на най-чистата българска архитектура. Грамадни двойни, вдълбани порти с резба и дървени мандала; на горния кат — пещи, издути и издадени над улицата; обширни зелени дворове, обилно напоявани извътре; и комините, тия художествено изработени, причудливи комини, които никога не се повтарят! Всичко това се е творило тук — упорито, спонтанно и вдъхновено. Че кротките чернодрешковци, които ни се усмихват и поздравяват като стари познати, това са знаменитите майстори банчени — строители, резбари, самоуки изобретатели. Ето високата каменна звънарня с часовника, който и днес върви правилно, изработен от тукашен майстор; ето малките чукчета и дръжки по портите — истински художествени бибелота; ето пъстрата везба по накъдрените сукмани и върху престилките на банченки!…