Включи двигателя, огледа се във всички посоки за някакви следи от Дейв, не видя никакви и излезе на заден ход от тясното пространство.
Което нищо не означава, даде си сметка, щом се измъкна на улицата. Би могла да види Дейв само ако и когато той пожелае това. За разлика от Том, Сузи знаеше, че ако Дейв я следи, тя нямаше да разбере, докато не станеше прекалено късно.
Погледна часовника си. Почти два часа. Какво ли целеше Дейв с това, че нямало да се прибере преди седем? Дали не планираше някаква изненада? Нещо, с което да се компенсира за свирепия побой, нещо, с което да я увери в любовта си? Когато току-що се бяха оженили, когато тя все още бе достатъчно наивна да си мисли, че извиненията му значат нещо, когато той все още си даваше труда да прикрива насладата си от тормоза над нея, често носеше вкъщи малки подаръци — някое антично бижу, на което тя се бе възхитила на витрината в магазина; шоколадово великденско яйце с пълнеж от ванилов крем и лепкав лимонов сироп по средата, който обожаваше; последният роман на Нора Робъртс. „Толкова съжалявам“ — казваше и обещаваше, че няма да се повтори никога вече. — „Знаеш, че никога не съм искал да те нараня.“
Вече никога не казваше, че съжалява. Напротив, тя бе тази, която постоянно се извиняваше. Как беше станало така? Кога беше станало? Кога бе почнала да поема върху себе си вината за онова, което той й причиняваше? Откога неговият нрав бе станал нейна отговорност?
Как можа да допусне да се случи? Тя, която знаеше всички отговори, която открито бе презирала и ненавиждала собствената си майка, заради приемането на същия тормоз, тя, която се кълнеше, че на нея това никога няма да й се случи, която се мислеше за толкова умна, твърда и овладяна, а всъщност се бе оказала бледо графично копие на майка си и графитът си личеше в синьо-черните синини по лицето й.
Някъде бе чела, че хората избират онова, което им е познато, че търсят определен модел, независимо колко е неразумен и гнусен, преповтарят го често в своя вреда, тъй като подсъзнателно така им е по-удобно. Защото знаят какво да очакват.
Знаеш, друг път, помисли си тя.
През цялото ли време подсъзнанието й е знаело що за човек е Дейв Бигълоу? Беше ли се омъжила за него, разбирайки кой е той, какъв е, но все пак се бе преструвала, че не знае, и си бе внушавала, че ако тя е достатъчно добра, достатъчно мила и старателна, достатъчно жена, достатъчно не като майка си, би могла да го промени, би могла да пренапише тъжната семейна история и да постигне хепиенд? Така ли бе заблудила самата себе си?
И затова ли сега се налагаше непрекъснато да се извинява?
Само че вече приключи с извиненията.
Светофарът на следващия ъгъл светна жълто, тя натисна газта и устремно премина кръстовището, като едва не се сблъска с една кола, която правеше ляв завой. Сузи ахна, отби вляво и вдигна крак от педала на газта.
Мога да я прострелям в крака, ако предпочиташ, чу да казва Том.
Вместо това, би могъл да застреляш мъжа ми, бе незабавният й отговор.
Наистина ли бе казала това?
Мислеше ли го?
Можеше ли да го направи?
— Какво ми става? — учуди се на глас, давайки си сметка, че през последните десет минути бе карала, без да има ясна представа къде отива. Също както през последните десет години от живота ми, помисли си и зави на изток към Бискейн Бей.
Скоро се озова в онази част на Маями, известна като „Брикел“. „Брикел“ се славеше с модернистичните си жилища и извисяващите се стъклени офис сгради, придаващи на Саут Бийч крайно чудноват вид. Построен през осемдесетте с финансиране, за което се мълвеше, че е дошло от пране на кокаинови пари, и пулсиращ с отчетлив латиноамерикански ритъм, „Брикел“ приемаше онова, което другаде би се сметнало за прекалено. Тук екстравагантността беше норма. Всичко беше прекомерно голямо, като се почне от ресторанти като „Кубинско кафе Бонгос“, в което удобно можеха да се настанят 2 500 човека, а бар-столчетата бяха във формата на тъпани2, и се стигне до „Дуо“, американско бистро, в чийто списък с вина фигурираха повече от 600 бутилки. После идваше ред на нощните клубове. Поне дванайсет според последното преброяване и всичките се състезаваха за титлите Най-голям, Най-шумен, Най-оживен.
Сузи мина покрай склада, наречен Нощен клуб „Брикс“ и салон „Сънсет“, скорошни добавки към нощния живот на „Брикел“. Бе дошла тук с Дейв скоро, след като се преместиха в Маями, но така и не си дадоха труда да го посетят отново. Рекламите гърмяха за неговото „кинетично цветно осветление“, под което посетителите могат да танцуват на смесица от музикални стилове — хаус, латино, хип-хоп, — обаче Дейв каза, че предпочитал клубовете от другата страна на реката, на около десетина пресечки по на север. Тук беше и „Централен Метрополис“ — 5 100 квадратни метра, заети от млади, интоксикирани, наркоманизирани, отнесени хора, полюшващи се на оглушителния рев на електронната музика под поредица въртящи се цветни лъчи и искрящи диско топки; — както и „Ноктърнъл“ — 2 000 квадратни метра на три етажа и тераса, — за построяването на който бяха отишли грубо дванайсет милиона долара. Тук беше и „Спейс“ — подобен на пещера лабиринт на множество нива, излъчващ оглушителна енергия, където танцьорите употребяваха тузарски наркотици, а диджеи с големи имена правеха от пластмасата злато. Бяха го посетили няколко пъти, макар че истинският купон не почваше преди малките часове на утринта. Последният път обаче Дейв я бе обвинил, че се заглежда по някакъв сервитьор и буквално я бе извлякъл от клуба, държейки я за врата, като кученце, което не се подчинява. Излизането им бе съпроводено от леки аплодисменти. Насилието трябваше да се насърчава, в края на краищата. Никой не ги бе последвал да види, дали тя е добре.