Виченте — човекът в кабината, обърна гръб. Той и онзи на кормилото носеха пистолети в поставени от лявата страна кобури. Нико носеше своя по същия начин. На борда нямаше други освен Роджет със сузукито, кубинеца Фидел и Нико, разбира се. Двамата мъже, които докараха лодката на кея, останаха на брега. Първостепенната задача, що се отнася до последователността, беше Роджет — черният младеж: пръстът му постоянно стоеше на спусъка и освен това се намираше на повече от два метра от мен.
Започнах да работя по тази опорна точка.
— Това са моите работодатели, Нико.
— Какво? — обърна се, за да ме погледне, малките му очички бяха присвити, почти затворени, сякаш внезапно бе духнал студен вятър.
Онзи горе — Виченте — бе започнал да го притеснява.
— Британското правителство — отвърнах. — Изпратен съм в Маями със специална задача.
— Какво означава това, майка му стара?
— Означава, че съм определен от правителството на Тачър да представлявам интересите на Обединеното кралство в президентските избори под егидата на сенатора Матийсън Джъд.
Беше ме зяпнал:
— Фрашкан си с лайна, знаеш ли?
— Въпросът, Нико, е, че се забъркваш в нещо много голямо, без изобщо да го осъзнаваш. Просто ми се струва, че съм длъжен да ти кажа. Всеки може да направи грешка, но ми се струва, че тази ще те изхвърли от пистата.
— Грешка ли? — каза след кратко мълчание.
— Точно така. Например, кой ти е наредил да ме убиеш?
— Господин Туфексис, кой друг? — Отговори по-бързо, отколкото очаквах, вероятно за да прехвърли вината. Вината, а не отговорността — отговорност няма да има, само спомен за садистично удоволствие.
— Тогава ще трябва да кажеш на господин Туфексис, че той прави грешката.
Розовата месеста уста се изпъна леко и се чу тихо изсъскване, нещо подобно на смях.
— Господин Туфексис не прави грешки. Дай си портфейла.
Мислех си, че никога няма да го поиска. „Все пак ще рискувам и ще ви се доверя, защото съм достатъчно неблагоразумна да се почувствам насърчена от герба на английската кралица върху картичката, която ми дадохте.“ Ерика Кембридж. Може би ще свърши работа и с този тук.
Подадох му портфейла и докато го взимаше, аз се преместих с още пет сантиметра към Роджет — човека с голямото „Сузуки“. През последните три минути се бях приближил към него с повече от стъпка.
Пари, кредитни карти, шофьорска книжка — не бързаше.
— Форин офис10. Какво е това?
— Тук му викате Държавен департамент.
— Ричард Ейнсли Кийс. Точно така, това е името. Значи няма грешка.
— Не, не е от твоя страна. Но ми се струва, че трябва да се обадиш на господин Туфексис и да му разкажеш за поставената ми от правителството на Тачър задача. Сигурен съм, че той не желае да се забърква в предизборната кампания на сенатора Джъд. Сенаторът няма да бъде много доволен.
Още пет сантиметра наляво, само като упражнение, ако някога се наложи да се прави нещо.
Една зелена светлина се движеше над морето, окачена на десния борд на някакъв съд. Нико постоя известно време да я наблюдава, после се обърна и отиде в командната кабина. По моя преценка вече бяхме навлезли на три мили — поне на три. Кубинецът Фидел бе споменал, че срещата ще се състои на седем мили, а аритметиката е съвсем проста: при скорост от петнадесет възела, ще бъдем там след около петнадесет минути.
„Без шум, Нико. Свършвай скоро. Свършвай, преди да сме стигнали там.“
Това бе съвсем логично: на срещата ще има други хора, а може да успея да се развикам или да ритам, или нещо подобно — да създам объркване.
— Сенатор Джъд? — Нико вдигна очи от портфейла.
— Кандидатът за президент.
— Какви глупости дрънкаш? — Обърна се и влезе в кабината. Проследих го как отива към радиотелефона.
Чуваше се шум от кораб, онзи от дясната ни страна, който отиваше в пристанището. Роджет също го чуваше и му се искаше да се обърне, за да го види, но само въртеше очите си, а аз не бях подготвен да предприема каквото и да е. Не бях достатъчно близко до него, а трябваше да чакам, докато се върне Нико, преди да мога да се преместя още малко наляво. Най-добрият вариант би бил да се добера до сузукито и да му го избия, но да му дам все пак малко време да изгърми няколко пъти. Това ще вдигне голям шум и ако има патрул на бреговата охрана наблизо, те ще дойдат и ще започнат да разпитват.
„Без шум, Нико!“
Вдигна слушалката до главата си. Успях да чуя само дума или две, понеже гласът му се усилваше и понижаваше на фона на бученето от дизелите, но ми се стори, че пита може ли да говори с човек на име Джошуа. Или пък Фостър. Или, разбира се, Проктър, защото гласните се открояваха по-ясно от съгласните звуци. Може би Проктър.