Питаше за кафето. Казах й, че искам.
— Както и да е, моята цел е Туфексис, искам да кажа моя лична цел, защото никой няма да постави само едно дребно лейтенантче да обработва шефа на мафията в Маями. Пуснали сме цял специален отдел подир него, но това беше причината да се закача за Джордж Проктър, разбираш ли?
— Какво предизвика интереса ти?
— Видях го със самия Туфексис, разговаряха във фоайето на „Златният хибискус“, здрависаха се и така нататък, като истински добри приятели. Оттам се заинтересувах. Трябваше да изтикам Кембридж от сцената, но за това ми бяха нужни само няколко дни, защото, изглежда, хареса кройката на панталоните ми или нещо такова. Тогава започнах да го обработвам, по-точно когато имах копие от ключовете за апартамента му и него го нямаше там. Записки, телефонни номера, обикновената процедура, а веднъж го проследих до едно място, което посещава често. На следващия ден се самопоканих вътре, показах значката кротко и учтиво.
— Къде беше това?
— Една къща на Уест Ривърсайд Уай 1330. Знаеш ли я?
— Не — отвърнах и оставих кафето на масата. — Разкажи ми.
21.
Finis13
— Той беше там за последен път преди два дни, но за мен това е задънена улица, защото не мога аз лично да отида за втори път без официално разрешение, а както казах, тази къща със сигурност не е централа за разпространение на наркотици.
Седеше на голяма възглавница от черна кожа, едната й ръка бе протегната напред и подпряна на коляното с увиснала надолу длан. Златните нокти проблясваха от време на време, когато светлината от огледалния абажур попадаше върху тях.
— Колко от стаите успя да видиш?
— Три или четири може би: голямото антре със стълбището, някоя друга стая от двете страни и нещо като малък кабинет. Виж сега, не е възможно само едно ченге да влезе в някоя къща и да разхвърля всичко. Това беше нещо от типа на проверка по обаждане, както и им обясних. Можеха да ми поискат разрешението, ако се бях опитала да ги притискам. Добре ли ти е там?
Седях на пода. Отговорих утвърдително.
— В интерес на истината те трябваше да ми кажат да се измитам на улицата. Такава огромна къща, мъжете вътре облечени в костюми от скъпи платове и всичко останало. Всичко това ме накара да се позамисля, когато показаха готовността си да ме разведат наоколо. Може би бях прекалено подозрителна, понеже Проктър ходеше там.
— Не видя ли някой японец?
— Не. Само тези тримата. Двама от тях бяха американци, а третият имаше френски акцент, разговаряше с някого по телефона. Позволих си да стигна само дотам, откъдето вярвах, че ще мога да се оттегля, без да ми размажат носа — казах им, че диспечерът явно ме е пратил на погрешен адрес. Исках да забравят случката колкото може по-скоро, защото рискът бе голям. Ако споменат пред Проктър за хубавичка, дребна и черна полицайка и той ги накара да му я опишат — олеле! Както и да е, той сега се крие и ако не се покаже отново, не мога да направя нищо повече. Обаче има някои дребни неща, които ме накараха да наостря уши, макар че нямат нищо общо с наркотиците. Например това, че се обади в руското посолство, заслужава ли вниманието ти?
— Донякъде.
— Донякъде! И още как, щом си в разузнаването. Обаче слушай. Нали знаеш, че тази улица е двупосочна? Аз давам от мен, но и ти ще дадеш от себе си. Ако разполагаш с нещо за Проктър, което ще мога да отнеса във ФБР, искам да го получа.
Станах от възглавницата да се поразтъпча малко и завъртях дясното си рамо, за да облекча малко схващането.
— Не мога да обещая нищо.
— По дяволите! — Широка замръзнала усмивка.
— Ще помоля началниците си да ти дадат каквото могат, но е вероятно то да се окаже и съвсем нищо.
— В толкова голяма афера ли е замесен Проктър?
— Нещо много важно.