— Само тогава ли си го чувала да се обажда в съветското посолство?
— Точно така. Обаче има и други неща.
Разказа ми как веднъж е проследила Проктър до кей 19 и го е видяла на борда на скутера — нищо ново; че е ходел с едно момиче, което се казва Харвестър, преди да се появи Кембридж — също нищо ново. После започна да говори за металните кутии.
— Той обикновено ги донасяше от студиото на „Нюзбрейк“, няколко пъти седмично. По-късно друг идваше и ги връщаше. Той…
— Знаеш ли какво съдържаха?
— Естествено. Проверих няколко за наркотици, но имаше само видеоленти. Вероятно онзи, който идваше да ги вземе, ги е отнасял на Ривърсайд Уей, защото видях една от тях там, когато отидох да хвърля едно око на къщата. Изглежда…
— Не ги ли пусна на видеомагнетофон?
— Нямаше как да го направя. Бяха запечатани, а освен това аз търсех една пратка със стока и видеолентите не ме вълнуваха особено. Както и да е, те бяха само реклами.
— Откъде знаеш?
— Имаха етикети. „Хъни-дю“, „Син…“
— Какво е това?
— А? Крем за кожа, „Синкрест“ е слухов апарат; „Пицарита“ е верига от модерни крайпътни пицарии. „Дискрийт“ — това са дамски превръзки.
— Продължавай — казах аз.
— Толкова ли е важно?
Физиономията ми беше като замръзнала, но сигурно е личало по очите ми.
— Може и нищо да не означава — отвърнах, но не мислех така.
— Е, добре: имаше „Ориндж сънсет“, „Ямиз“ и „Тъксидо Джънкшън“ — това е безалкохолна напитка, бар, в който се събират наркомани, и мъжки одеколон. Това е всичко, което си спомням.
— Това е всичко, което си видяла.
— Позна.
След кратка пауза я попитах:
— Къде е сега Проктър?
— За последен път го видях да търчи подир задника ти с една корвета.
— Ако знаеш къде е — казах внимателно — и не искаш да ми кажеш, мога да те разбера. Но ако знаеш и предпочетеш да ми кажеш, мога да ти разкрия много повече…
— Не те лъжа.
Не влагаше фалшиво негодувание. Реших, че сигурно е истина.
— Има ли начин — попитах — да влезеш пак в онази къща на Ривърсайд?
— Не без разрешително.
— И не можеш да получиш?
— Нямам основание.
— Значи няма как да вземеш една от онези кутии.
— Не. Те са частна собственост.
Наближаваше три, когато погледнах часовника си.
— Кога си пак на смяна?
— Зависи, работя тайно. Може в осем, може в девет — само се обаждам за сведение.
— Мога ли да ползвам телефона?
— Заповядай.
Прекосих стаята и набрах номера.
— Ало?
— О. Р.14
— Изчакай — гласът на Тенч.
След малко:
— Да?
— Само се обаждам.
— Къде си?
— О, скоро.
Всеки отговор би свършил работа, стига да е безсмислен. Означава, че някой слуша. Трябва да поведат разговора от отсрещната страна със задаване на подходящи въпроси, докато улучат.
— Трябва ли ти съдействие?
— Не.
— Медицинска помощ?
— Не.
— Поздравления. — Бяхме разговаряли за последен път по телефона, когато се намирах в лимузината и очаквах момента да изскоча. — Имаш ли нужда от превоз?
— Не.
— Среща?
— Да.
Кратко мълчание:
— Ще трябва да стане на открито.
Не ми харесваше, но го очаквах. Представлявах заплаха за сигурността. Случва се винаги, когато един агент-детектив се разкрие до такава степен и стане толкова уязвим, че целият оперативен район се превръща в постоянна червена зона за него. Тогава той е опасен и за ръководителя си и трябва да стои далече от която и да е база или тайна квартира, защото може да бъде проследен. Превръща се в скитащо куче, нежелано пред никоя врата, и по тази причина — без приют. По всяка вероятност Ферис ми е приготвил авариен изход за в краен случай, но това едва ли е някоя постоянно законспирирана квартира, защото мога да я компрометирам.
— Добре — отговорих аз.
Не можеше да ме попита къде съм, затова каза:
— На какво разстояние си от мястото, където изскочи?
— По-конкретно.
— Пет мили?
— Не.
— Повече?
— Не.
— Три?
— Горе-долу.
— Изчакай за момент.
Взимаше карта.
Тя не беше помръднала. Отражението й се виждаше в лакирания черен шкаф със стилизирани пауни от златист фурнир. Наблюдаваше ме. Сигурно разбираше, че прикривам съдържанието на разговора си с Ферис, но не можех да направя нищо. Най-малкото беше неучтиво — вече си имахме доверие.
— Нямаш превоз?
— Да.
— Пеш ли ще дойдеш на срещата?
— Точно така.
— В такъв случай, ще бъда в югозападната част, където се пресичат Двадесет и първо авеню и Единадесета улица, до училището. След десет минути?