Такива мисли минават вероятно през главите на младите свещеници, но те очевидно преодоляват с лекота тази трудност, която за нас изглежда направо непреодолима. Наистина върху нас никога не е полагал ръката си епископ. Може би в нея има нещо, което укрепва духа и пропъжда естествената плахост на младостта. Но за себе си трябва да признаем, че преподобният Сампсън завоюва сърцата ни не толкова с нежната привързаност, която той питаеше към своите малки питомци, колкото с непреодолимата си стеснителност, накарала го да слезе онемял и посрамен от амвона, където се бе изкачил в напразния опит да ни поучи със словото божие.
В нашата църква има едно правило, което забранява на младшите свещеници да извършват определена част от богослужението. „Опрощението“ трябва да бъде четено от старши свещеник и ако такъв отсъствува, богомолците трябва да се задоволят с онова опрощение на греховете, което сами биха могли да си дадат. Това правило е може би добро, макар че непосветените едва ли разбират неговия смисъл. Но не би било зле то да бъде разпространено и върху проповедите. Наистина това е свързано с определена опасност — енориашите може да се опитат да попречат с всички сили на напредъка на младите свещеници в църковната йерархия. Свещениците без право да проповядват биха представлявали такава благодат, че ще започнат да им предлагат подкупи, само и само да се откажат от опитите си да придобият това право.
Но мистър Еърбин не страдаше от младежка плахост и проповедта му беше дори по-успешна от четенето. Той избра като текст два стиха от второто послание на Йоана:
„Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте“.83
Мистър Еърбин им каза, че домът, за който става дума, това е техният храм, където сега се обръща за първи път към тях, и че той няма нужда от друг поздрав, освен от послушание към светото учение, което им проповядва, но че не би могъл да очаква такова послушание от тяхна страна, ако не съумее да ги приобщи към великата християнска доктрина за съчетаване на вярата с дела. Той се спря малко повече върху тази мисъл, но без да прекалява, и двадесет минути по-късно неговите нови приятели, напълно доволни от своя нов свещеник, се разотиваха по домовете си, където ги очакваше овнешко печено и пудинг.
След това дойде ред на обеда в Улаторн Корт. С влизането си в залата мис Торн стисна ръката на мистър Еърбин и заяви, че го приема в своя дом, в този храм, както се изрази тя, поздравявайки го от все сърце. Мистър Еърбин беше трогнат и отговори мълчаливо на ръкостискането на старата мома. Мистър Торн изрази надежда, че мистър Еърбин е харесал акустиката на черквата, мистър Еърбин отвърна, че ще трябва да свикне с резонанса, и всички седнаха на трапезата.
Мис Торн се показа особено внимателна към мисис Болд. Елинор продължаваше да носи траур и той й придаваше вид на скръбна сериозност, често срещан при млади майки, които неотдавна са станали вдовици. Доброто сърце на мис Торн се изпълни със състрадание и тя се зае да покровителствува своята млада гостенка, без да жали усилия. Напълни чинията й с пилешко и шунка и й сипа цяла чаша портвайн. Елинор не беше недоволна от тези прояви на внимание и когато отпи, мис Торн веднага поиска да й долее. Елинор се опита да протестира, но напразно. Мис Торн започна да намига, да кима с глава и да шепне, че точно това й трябва и че тя много добре разбира тези неща — нека мисис Болд изпие чашата до дъно, без да обръща внимание на никого.
— Ваш дълг е да подкрепяте силите си. Не само вие чакате на тях! — каза тя на ухото на младата майка и продължи да подсилва Елинор със студено пилешко и портвайн.