Беше забелязал, че събратята му — свещеници, с които се познаваше от двадесет години — започнаха да го гледат със студенина още при първите признаци от негова страна, че е готов да наведе глава пред мистър Слоуп; техните погледи станаха още по-студени, когато се заговори, че епископът го е избрал за управител на Хайрамовото старопиталище. Това беше наистина мъчително, но всеки е осъден да носи своя кръст. Той помисли за жена си и за последната й нова копринена рокля, която тя носеше от шест години. Помисли за цялото ято дечурлига, които се срамуваше да заведе на църква в неделя, защото здравите обувки и чорапи не стигаха за всички. Помисли за протритите ръкави на черния си сюртук и за суровото лице на търговеца на платове, към когото не се решаваше да се обърне, защото знаеше, че ще му бъде отказан кредит. След това помисли за хубавата къща в Барчестър, за солидния доход, за училищата, в които щеше да изпрати синовете си, и за книгите, които щеше да види в ръцете на своите дъщери вместо иглите за кърпене, за лицето на жена си, отново разцъфнало в усмивка, и за всекидневната изобилна трапеза. Той помисли за всичко това; и ти читателю, помисли за тези неща и после се учудвай, ако можеш, защо мистър Слоуп притежаваше в неговите очи всички добродетели, които трябва да красят един епископски капелан. „Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника“.85
А дали наистина барчестърските свещенослужители имаха право да гледат с неприязън на мистър Куивърфул? Нима всички те не поглеждаха с въжделение към хляба и рибата на своята църква-майка? Нима всички те не бяха преуспели (с какви средства, това никой не знае) повече от него? При това на раменете им не тегнеше неговото бреме. Доктор Грантли имаше пет деца и почти толкова хиляди фунта годишно за тяхната прехрана. Той можеше да си позволи да гледа отвисоко на един нов епископ, от когото не очакваше нищо, и на един капелан, който не заслужаваше неговото внимание, но беше жестоко от страна на такъв човек да настройва цял свят срещу един баща на четиринадесет деца само защото той се старае да им осигури приличен живот! А и не мистър Куивърфул бе поискал мястото на управител — нещо повече, той го бе приел едва след като се увери, че мистър Хардинг се е отказал от него. Колко тежко му бе сега да слуша тези упреци, след като знаеше, че ако се беше отказал, щяха да го обвинят в налудничаво лекомислие!
Това положение подлагаше бедния мистър Куивърфул на сериозни изпитания, но то имаше и своите положителни страни. Общо взето, те дори преобладаваха над отрицателните. Суровият търговец на платове чу за предполагаемото назначение и богатствата в неговия склад бяха предоставени на разположение на мистър Куивърфул. Грядущите събития хвърлят своята сянка напред и предстоящото пренасяне на мистър Куивърфул в Барчестър хвърли пред себе си възхитителна сянка във вид на нови рокли за мисис Куивърфул и за трите й по-големи дъщери. Такова утешение е добре дошло за един мъж и най-голяма радост за една жена. Каквито и чувства да вълнуваха мистър Куивърфул, жена му не се трогваше много от смръщените вежди на декана, архидякона и пребендариите. За нея насъщните нужди на съпруга й и на четиринадесетте им деца бяха всичко. В нейните гърди нямаше друга амбиция, освен майчиния стремеж да види всички тях и себе си прилично облечени и сити: Това се беше превърнало в единствена цел на нейния живот. Тя не се интересуваше ни най-малко от въображаемите права на другите. Не можа да изслуша спокойно мъжа си, когато той й заяви, че не би могъл да приеме поста, ако мистър Хардинг не се откаже от него. Нейният мъж нямаше право да се прави на Дон Кихот за сметка на четиринадесет невръстни деца. Когато той едва не изпусна това невероятно щастие, тя беше просто като убита. Сега наистина те бяха получили твърдото обещание не само на мистър Слоуп, но и на мисис Прауди. Сега наистина можеха да не се страхуват от нищо. Ами ако беше станало иначе? Ако четиринадесетте й рожби бяха отново хвърлени в лапите на нищетата заради нелепата сантименталност на своя баща? Сега вече мисис Куивърфул беше щастлива, но дъхът й просто спираше при мисълта за голямата опасност, която ги бе заплашвала.
— Не зная какво има предвид баща ти с всички тия приказки за някакви права на мистър Хардинг — каза тя на най-голямата си дъщеря. — Нима очаква, че мистър Хардинг ще му даде четиристотин и петдесет лири годишно само от добри чувства? И какво значение има дали някой ще се почувствува засегнат, стига баща ти да получи мястото? Той не може да очаква нищо по-добро. Просто акълът ми не побира как може да бъде толкова отстъпчив, след като всички около него грабят както им падне.