Това е едно наистина универсално правило — малцина жени могат да си позволят да го нарушат, и то в твърде редки случаи. Но ако жената има някога правото да развее косите си на вятъра, да размаха ръце и да загърми като тръба в ушите на мъжете, то е именно в часа, когато природата я зове на бой не за самата себе си, а за онези, които е носила в утробата си, които е откърмила на гръдта си, които очакват от нея насъщния си хляб, както човекът го очаква от своя Създател.
У мисис Куивърфул нямаше нищо патетично. Тя не беше нито Медея, нито Констанца. Когато беше разгневена, изливаше яда си с прости думи и с тон, който би могъл да бъде малко по-умерен, но във всеки случай бе лишен от превземки. Сега, без да съзнава това, тя се издигна до патоса на трагедията.
— Е, мила, няма да ни го дадат. — Тези думи приветствуваха слуха й, когато, разгорещена от кухненската печка, тя влезе в гостната. А лицето на мъжа й говореше по-ясно от всякакви думи:
— Какво! — възкликна тя — и самата мисис Сидънс90 не би съумяла да вложи повече страст в една тъй кратка дума. — Как така няма да ни го дадат? Кой каза това? — И седна срещу своя съпруг, опряла лакти на масата, стиснала ръце и обърнала загрубялото си, едро, но красиво някога лице към него.
Тя запази гробно мълчание до края на неговия разказ и от това мълчание го побиха тръпки. Мистър Куивърфул говореше много разпокъсано и лошо, но твърде скоро цялата работа й стана ясна.
— И така, ти се отказа? — попита тя.
— Не ми беше оставена никаква възможност да приема — отвърна той. — Нямам свидетели, че мистър Слоуп ми е дал обещание, да не говорим, че такова обещание не обвързва с нищо епископа. За мен е по-добре да остана в добри отношения с такива хора, отколкото да се боря за нещо, което и без това няма да получа.
— Нямаш свидетели! — кресна тя, като скочи и започна да се разхожда из стаята. — Нима свещениците се нуждаят от свидетели помежду си? Той ти даде обещание от името на епископа и ако то бъде нарушено, искам да знам защо! Не ти ли каза съвсем ясно, че епископът го е изпратил да ти предложи мястото?
— Каза ми, скъпа. Но каква полза от това сега?
— Ползата е много голяма, мистър Куивърфул! Свидетели! И отгоре на всичко се опитва да постави под въпрос твоята честност само защото проявяваш загриженост за хляба на четиринайсетте си деца. Обещанието си е обещание и те ще чуят това дори ако се наложи да го изкрещя в ушите им от пазарния площад.
— Ти забравяш, Летиция, че епископът разполага с много други бенефиции. Ще трябва да почакаме малко повече. Това е всичко.
— Да почакаме! С чакане ли ще си нахраним децата? Чакането ли ще помогне на Джордж, Том и Сам да си стъпят на краката? То ли ще отърве клетите ми момичета от черната работа? Или ще даде на Беси и Джейн необходимото образование, за да станат поне гувернантки? С чакане ли ще заплатим всички тия неща, които купихме в Барчестър миналата седмица?
— Но какво друго ни остава, мила? Аз съм огорчен не по-малко от тебе, но Бог ми е свидетел, повече заради теб, отколкото заради самия мен.
Мисис Куивърфул не сваляше поглед от лицето на мъжа си и видя как по набраздените му от дълбоки бръчки бузи се плъзнаха две горещи сълзи. Нейното женско сърце не издържа. Той също беше станал и стоеше с гръб към празната камина. Тя се хвърли към него, прегърна го и зарида безутешно на гърдите му.
— Ти си прекалено добър, прекалено мек, прекалено отстъпчив — промълви тя най-после. — Когато тези хора имат нужда от тебе, те използуват като маша, а след това те захвърлят като съдрана обувка. Втори път вече постъпват така с теб!
— В известен смисъл това е в наша полза — възрази тон. — Сега епископът ще се почувствува задължен да направи нещо за мен.
— Във всеки случай това няма да му се размине току-така! — заяви мисис Куивърфул, отново разгневена. — Нито пък на нея. Тя малко познава Летиция Куивърфул, ако си мисли, че спокойно ще се примиря с тази загуба след всичко, което ми наговори в двореца. Ако в гърдите й е останало изобщо някакво чувство, ще я накарам да се срамува от себе си! — И тя пак почна да се разхожда из стаята, стъпвайки тежко с дебелите си крака. — О боже! Та у нея трябва да има не сърце, а камък, щом можа да постъпи по този начин с бащата на четиринайсет гладуващи деца.
88
Шекспир, „Крал Лир“, действие V, сцена 3. Този стих на Шекспир е в превод на Валери Петров, както и останалите стихове на Шекспир в книгата, под които не стои име на преводач. — Б.пр.