Мистър Слоуп веднага оцени истинската стойност на своята победа и хвърли на повалената дама тържествуващ поглед, който тя не можа да забрави и да прости до края на живота си. Тук той допусна грешка. Трябваше да я погледне смирено и с кротка молба в очите да се опита да смекчи гнева й. Погледът му трябваше да й каже, че иска прошка за своя успех и че се надява тя да погледне снизходително на неговото поведение, което е било продиктувано изцяло от чувството му за дълг. Тогава той щеше може би да смекчи малко това властно сърце и да подготви почвата за бъдещи преговори. Но мистър Слоуп възнамеряваше да управлява без ограничителни условия. О, неразумни и неопитни човече! Нима можеш да откъснеш тази жалка, трепереща жертва от жената, която така здраво я държи в своите нокти? Можеш ли да ги разделиш в брачното им ложе или на трапезата? Не е ли той плът от плътта й и кръв от кръвта й, сега и навеки? В момента ти тържествуваш, че устоя и че тя е тъй безславно изгонена от стаята, но можеш ли да проникнеш зад спуснатите завеси на леглото, когато лентичките на страшния дантелен шлем бъдат завързани под брадичката и жалките останки от мъжеството на епископа изчезнат под пискюла на неговата нощна шапчица? Ще можеш ли и тогава да се намесиш, ако съпругата пожелае „да поговори с милорд насаме“?
Но в момента триумфът на мистър Слоуп беше пълен — без нито дума повече мисис Прауди напусна стаята, като не забрави да затвори след себе си и вратата. След това се състоя съвещание между двамата нови съюзници и мистър Слоуп каза много неща, които не очакваше да каже и които епископът не очакваше да чуе. Въпреки това те бяха казани от единия и изслушани от другия без сянка от неодобрение. И без никакви заобикалки. Капеланът направо заяви на епископа, че хората го смятат за играчка в ръцете на жена му, че престижът и репутацията му в епархията страдат от това, че ще си навлече беля на главата, ако позволи на мисис Прауди да се намесва в неща, които не са от женска компетентност, и че, с една дума, ще заслужи всеобщо презрение, ако не отхвърли ярема, под който пъшка. Отначало епископът хъкаше и мъкаше, опитваше се да отрече истинността на казаното. Но възраженията му не бяха солидни и твърде скоро се пропукаха. Не след дълго той мълчаливо призна васалната си зависимост и даде, не без помощта на мистър Слоуп, тържествен обет коренно да промени поведението си. Между другото мистър Слоуп се представи съвсем не в лоша светлина. Той обясни колко му е тежко, че е бил принуден да тръгне против една дама, която винаги е била негова покровителка, направила е толкова много за него и всъщност го е препоръчала на епископа; но неговият дълг сега бил ясен и се определял от особеното му положение на доверено и непосредствено свързано с епископа лице. Съвестта му изисквала да защищава само интересите на епископа и затова си бил позволил да говори открито.
Епископът прие тези думи доста сдържано, но мистър Слоуп и не очакваше нещо повече. Трябваше да подслади по някакъв начин хапа, който поднесе на епископа, и епископът намери този хап за по-малко горчив от другия, който толкова отдавна взимаше.
И като послушно дете, „милорд“ веднага получи своята награда. Беше му поръчано да напише и той незабавно написа друго писмо до архиепископа, с което приемаше поканата на негово високопреосвещенство. В този случай мистър Слоуп прояви по-голяма предпазливост от мисис Прауди и пусна това писмо собственоръчно в пощата. Така този акт на самоопределение се превръщаше постепенно във fait accompli91. С молби, увещания и заплахи той се опита да склони епископа да напише веднага писмо и на мистър Хардинг, но той, макар и отхвърлил временно ярема на жена си, не беше още изцяло омагьосан от мистър Слоуп. Негово преосвещенство посочи — и вероятно с право, — че такова предложение трябва да бъде направено в някаква официална форма, че времето за нея още не е настъпило и че би искал да поговори първо с мистър Хардинг. Но мистър Слоуп можел да покани мистър Хардинг в двореца. Без да бъде недоволен от постигнатото, мистър Слоуп тръгна по своите работи. Първо той отнесе в пощата скъпоценното писмо, което беше сложил в джоба си, а след това се отдаде на други задачи, чието осъществяване ще проследим в следващите глави.
Мисис Прауди, чието единствено утешение беше да затръшне шумно вратата на кабинета след себе си, не се върна веднага при мисис Куивърфул. В първия миг след своето поражение тя дори реши, че едва ли ще бъде в състояние да се срещне отново с нея. Да признае, че е била победена, че короната е смъкната от главата й и скиптърът — изтръгнат от ръцете й? Не! Щеше да изпрати лакея да каже на мисис Куивърфул, че ще й пише утре или вдругиден. С тази мисъл тя се оттегли в спалнята, но там й дойде друга идея. Атмосферата на тази света обител възвърна смелостта й и укрепи нейния дух. Както Ахил се въодушевявал при вида на бойните си доспехи, както сърцето на Дон Кихот се изпълвало със смелост, когато ръката му стисвала копието, така и мисис Прауди, едва съзряла възглавницата на съпруга си, повярва, че я очакват нови лаври. За отчаяние бе още рано! Възвърнала по този начин самообладанието си, тя слезе с величествен израз на лицето при мисис Куивърфул.