— Донесе го лично мистър Слоуп, ваше преподобие — отвърна момичето. — Много настояваше господарката да го получи още днес.
Екипажът потегли и писмото остана в ръцете на архидякона. Той го гледаше, сякаш беше кошница с пепелянки. Изпитваше такова отвращение, като че ли го беше вече прочел и открил в него безнравственост и атеизъм. Освен това и той както много други мъдреци при подобни обстоятелства побърза да осъди като сигурен particeps criminis100 лицето, до което писмото беше адресирано.
Бедният мистър Хардинг съвсем не беше склонен да поощрява близостта между мистър Слоуп и Елинор, но би дал всичко, за да скрие това писмо от зет си. Това обаче беше вече невъзможно. Архидяконът го държеше в ръцете си и се бе намръщил така, сякаш беше убеден, че то съдържа възторжените излияния на един щастлив любовник.
— Много ми е неприятно — каза той след малко, — че това става под моя покрив.
Тук вече архидяконът не беше никак прав. След като бе поканил своята балдъза у дома си, тя естествено нямаше къде другаде да получава писмата си. А щом мистър Слоуп бе благоволил да й пише, писмото му трябваше, разбира се, да бъде препратено там, където се намираше получателката. Освен това самата покана предполага доверие от страна на домакина. Като покани мисис Болд в своя дом, той показа, че я смята за достойна да прекара известно време под един покрив с него, и от негова страна беше извънредно жестоко и несправедливо да се оплаква, че е нарушила светостта на домашното му огнище, когато самата тя бе напълно невинна.
Мистър Хардинг разбираше много добре това; той си даваше също сметка, че говорейки по този начин за своя покрив, архидяконът обижда и него като баща на Елинор. Да, Елинор щеше да получи писмо от мистър Слоуп, но как можеше това обстоятелство да оскверни чистотата на домашното огнище на доктор Грантли? Мистър Хардинг бе възмутен от тези осъдителни думи по адрес на дъщеря му и реши, че дори и да стане мисис Слоуп, тя пак ще бъде най-любимото му същество на този свят. Той едва не изплю камъчето, но успя да се овладее.
— Ето! — каза архидяконът и подаде така дълбоко засегналото го послание на тъста си. — Не искам да ставам разносител на неговите любовни писма. Вие сте неин баща и имате право да постъпите както намерите за добре с това нещо тук.
Архидяконът искаше да каже, че мистър Хардинг е в правото си да отвори и прочете писмото и в случай на необходимост да предприеме съответните мерки. Всъщност доктор Грантли изпитваше по-голямо любопитство да се запознае със съдържанието на писмото, отколкото подобаваше на обзелото го добродетелно негодувание. Той самият не можеше, разбира се, да го отвори, но се опита да намекне на мистър Хардинг, че бащата на Елинор има пълното право да стори това. Но мистър Хардинг беше много далеч от подобна мисъл. Неговата бащинска власт над Елинор бе престанала да бъде в сила, когато тя се омъжи за Джон Болд. Той нямаше ни най-малко желание да следи кореспонденцията й. Затова просто сложи писмото в джоба си, като съжаляваше само, че не може да направи това без знанието на архидякона. През половината път и двамата мълчаха, докато най-после доктор Грантли каза:
— Може би по-добре ще бъде да й го даде Сюзан. Тя би могла да обясни на сестра си по-добре от вас или от мене колко я позори подобно познанство.
— Струва ми се, че сте твърде несправедлив към Елинор — отвърна мистър Хардинг. — Аз не бих допуснал тя да се опозори и не мисля, че такава опасност изобщо съществува. Тя има право да поддържа кореспонденция, с когото си иска и аз не бих се наел да я осъждам, че е получила писмо от мистър Слоуп.
— Предполагам — каза доктор Грантли, — че вие не желаете тя да се омъжи за този човек. Сигурно ще се съгласите, че такъв брак би я опозорил!
— Не искам тя да се омъжва за него — отвърна обърканият баща. — Аз не го харесвам и не мисля, че той би бил добър съпруг. Но ако Елинор се реши все пак на този брак, не виждам абсолютно нищо позорно в това.
— Боже господи! — извика доктор Грантли и се отдръпна в самия ъгъл.
Мистър Хардинг не каза нищо повече, но започна да свири някаква погребална песен с въображаем лък на въображаемо виолончело, за което сякаш нямаше достатъчно място в каретата. Той продължи да изпълнява този мотив с всевъзможни вариации, докато не пристигнаха в Плъмстед.
По пътя архидяконът се бе отдал на тъжни мисли. Досега той винаги бе гледал на тъста си като на верен съратник, макар и да знаеше, че е лишен от борчески дух. Не бе изпитвал страх, че мистър Хардинг би могъл да мине в лагера на врага, макар и да не очакваше от бившия управител храбри подвизи на бойното поле. Сега обаче изглеждаше, че със своите хитрости Елинор е успяла напълно да подведе и обърка баща си, да го лиши от способността да разсъждава правилно, да го накара да промени обичайните си наклонности и вкусове, като започне да проявява търпимост към човек, чието високомерие и вулгарност доскоро биха му се сторили направо непоносими. Че Елинор и мистър Слоуп се бяха вече договорили за всичко, не подлежеше на никакво съмнение. Дори мистър Хардинг беше, изглежда, в течение на нещата. Във всеки случай той най-малкото се догаждаше за техния заговор и бе явно готов да му даде одобрението си.