Но на това тя се противопостави решително. Заяви, че много й се искало да тръгне сама. Много държала всички да се убедят, че баща й не е замесен в нейното спречкване с доктор Грантли. Този довод най-после убеди мистър Хардинг. Но двамата не споменаха нищо за мистър Слоуп — не бе казана нито една дума, не бе зададен нито един въпрос за сериозния разговор, състоял се предишната вечер. Те всъщност не успяваха да бъдат откровени един с друг, макар и да не разбираха защо. Елинор го запита веднъж дали мисли да посети епископа, но мистър Хардинг отвърна малко рязко, че още не знаел… струвало му се, че не е много уместно, но засега не можел да каже нищо определено. Така се и разделиха: всеки от тях жадуваше до болка за някаква проява на нежност, на взаимно доверие, на онова чувство, което обикновено ги свързваше — но напразно. Бащата нямаше сили да разпитва дъщеря си за предполагаемия й годеник, а дъщерята не искаше да оскверни устата си, като повтори противните думи, с които доктор Грантли бе предизвикал нейния гняв. Така се и разделиха.
Отпътуването на Елинор също предизвика затруднения. Тя помоли баща си да поръча пощенски екипаж, но мисис Грантли не искаше и да чуе за такова нещо. Ако Елинор си тръгваше ядосана на архидякона, защо всички слуги и съседи трябваше да разберат това? В края на краищата Елинор се съгласи да използува плъмстедската карета, а тъй като архидяконът излезе веднага след закуска и нямаше да се върне преди вечеря, тя прие да остане малко повече и да обядва заедно с тях. За причината на спречкването никой не каза нито дума. Въпросът за каретата бе уреден от мистър Хардинг, който изпълняваше ролята на Меркурий между двете сестри, а когато се видяха, те нежно се целунаха и всяка се зае с ръкоделието си, сякаш нищо не се бе случило.
Глава тридесета
Още една любовна сцена
Но в дома на архидякона пребиваваше още един гост, който също бе засегнат от този злополучен развой на събитията и чиито чувства трябва сега по-подробно да анализираме. Когато мистър Еърбин научи от своя приятел, че е твърде вероятно Елинор да се омъжи за мистър Слоуп, той се учуди много, но не прояви недоверие. Вече казахме, че не беше влюбен в Елинор — и до този момент това беше самата истина. Но щом чу, че тя обича друг, той веднага се изпълни с нежни чувства към нея. Не се готвеше да й прави предложение, никога не бе мислил, а и сега не мислеше, че тя би могла да му стане жена. Но изведнъж го обзе някакво смътно съжаление, изпита разяждаща мъка и непреодолимо униние, а също и нещо като озлобление към самия себе си, задето той, мистър Еърбин, не бе направил нищо, за да попречи на онзи, другия, на този жалък подлец, когото тъй дълбоко презираше, да се добере до безценната награда.
Човек, който е доживял до четиридесет години, без да се ожени, и не е изпитал поне веднъж подобни чувства, е или голям щастливец, или съвсем безсърдечен.
Мистър Еърбин нямаше намерение да опъне платната на своята лодка, за да последва тази разкошна яхта. Той бе забелязал, че мисис Болд е красива, но не бе мечтал да обсеби тази красота. Знаеше, че мисис Болд е богата, но съвсем не мислеше да си присвоява нейните богатства, също както не мислеше да посяга и на богатствата на доктор Грантли. Бе се убедил, че мисис Болд е умна, добросърдечна, мила, разсъдлива — с една дума, притежава всички качества на една съвършена съпруга, но колкото по-привлекателна и по-достойна за любов изглеждаше тя, толкова по-малка бе надеждата му да бъде някога негова. Впрочем това бяха даже не мисли, а инстинктивни чувства, подхранвани от неговата скромност и плахост. И ето сега скромността му щеше да бъде възнаградена: предстоеше му да види как тази жена, чиято красота бе тъй съвършена в неговите очи, чието богатство бе такова, че му пречеше дори да мисли за нея, чието вдовство би запечатало устата му, ако би помислил все пак за нея — предстоеше му да види как тя става плячка на Обадая Слоуп!
Сутринта преди тръгването на мисис Болд той се качи на коня си да наобиколи енорията Св. Юълд. По пътя все си мърмореше един стих от „Ван Артевелде“:
Стараеше се да мисли за друго — за своята енория, за колежа си, за своята вяра, но мислите му упорито се връщаха към мистър Слоуп и към фламандския предводител.
102
Тук и по-долу цитатите са от историческата драма на английския драматург Хенри Тейлър (1800–1866) „Филип ван Артевелде“. — Б.авт.