Тогава мисис Прауди бе претърпяла поражение. Тази войнствена дама бе дълбоко опечалена, че нейните знамена бяха загубили славата на непобедимостта, но макар и победена, тя не беше в никакъв случай сломена. Чувствуваше, че все още има сили да си върне загубеното, че все още може да натика мистър Слоуп в тинята, от която го беше измъкнала, и да принуди своя грешен съпруг да си посипе главата с пепел и да надене власеницата на покаянието.
В този паметен ден, паметен с неговия бунт, с неговото въставане срещу самодържавната й власт, доктор Прауди бе отстоял с твърдост своите интереси и бе започнал да вярва, че дните на робството му са преброени. У него се появи надежда, че стои пред прага на една обетована земя — земя, богата на мляко, което ще пие самият той, и на мед, който няма да радва единствено очите му. Когато мисис Прауди тръшна вратата след себе си, той се почувствува от главата до петите епископ. Наистина въодушевлението му малко поспадна след поученията на капелана, но, общо взето, беше много доволен от себе си и се ласкаеше от мисълта, че най-лошото е вече минало. Се n’est que le premier pas qui coûte104, разсъждаваше той и сега, след като първата стъпка бе тъй доблестно направена, останалото щеше да бъде лесно.
Естествено епископът се видя с жена си на вечеря, но на трапезата не бе казано нищо, което да помрачи радостта му. Присъствието на неговите дъщери и на прислугата правеше това невъзможно.
Той спомена между другото за предстоящото си посещение при архиепископа, с цел да покаже на всички заинтересовани, че отсега нататък ще командува той; дори слугите забелязаха промяната и прехвърлиха част от своята почтителност от господарката към господаря. Това не остана незабелязано за господаря, нито за господарката. Но мисис Прауди търпеливо изчакваше своя час.
След вечеря той се върна в кабинета си, където скоро към него се присъедини и мистър Слоуп — двамата пиха заедно чай, кроиха разни планове и в течение на няколко минути епископът бе наистина щастлив. Но когато часовникът на камината му напомни, че тихите нощни часове не са далече, той погледна свещника, с който трябваше да се прибира в спалнята си, и мъжеството му отново го напусна. Доктор Прауди приличаше на призрак, чиито волни скитания са прекъснати от кукуригането на петела. Всъщност неговият случай беше точно обратният, тъй като трябваше да носи робските си вериги, докато пропеят петлите. А и само дотогава ли? Можеше ли да бъде сигурен, че сутринта ще слезе на закуска като свободен човек?
Забави се почти цял час повече от обикновено, преди да се оттегли за нощна почивка. Почивка! Каква ти почивка! Така или иначе, той изпи две чашки херес и се качи в спалнята. Ние и не мислим да го последваме там. Има неща, до които не бива да се докосва никой писател, никой историк; в драмата на живота има сцени, които дори поетът не бива да дръзва да опише. Нека към тях отнесем и всичко онова, което се случи тази нощ между доктор Прауди и неговата съпруга.
Сутринта той слезе на закуска печален и умислен. Изглеждаше отслабнал — може да се каже, почти измършавял. Не знам дали прошарените му вече коси не посивяха още повече през тази нощ. Във всеки случай той беше видимо остарял. Годините не ни състаряват постепенно и равномерно. Огледайте се наоколо и ще се убедите, че е така — с изключение може би на онези редки случаи, когато дадено човешко същество вегетира без радости и без скърби. Човек запазва здравия си, цветущ младежки вид до… не може да се посочи точно докога. Тридесет… четиридесет… петдесет години, и изведнъж настъпва остър студ, няколко часа или дни на душевни терзания изсмукват жизнения сок от фибрите на тялото му и здравият и бодър до вчера човек е причислен вече към старците.
Епископът закуси сам. Мисис Прауди не беше разположена и изпи кафето си в своята спалня, а дъщерите й се суетяха около нея. Той изяде закуската си сам и след това се отправи машинално към кабинета си. Опита се да се утеши с мисълта за своето предстоящо посещение при архиепископа: във всеки случай поне тази победа на неговата свободна воля не му бе отнета. Но, кой знае защо, тя не му доставяше много радост сега. Той се бе стремил към място на архиепископската трапеза, подтикван от амбиция, а тази амбиция беше вече мъртва.