Мисис Прауди беше просто възхитена. Нищо не я радвало повече от мисълта, че „и нейната рожба е на почит“. Не употреби наистина точно тези думи, но смисълът на казаното беше същият. И след като достатъчно приласка своето епископче, тя премина към същественото.
— Горкият ни декан е все още жив — каза мисис Прауди.
— Да, да, чух — отвърна епископът. — Утре ще отида у тях веднага след закуска.
— Утре сутринта сме канени в Улаторн, мили. Трябва да бъдем там доста рано — някъде около дванайсет.
— А, да… Ами тогава ще го отложа за следващия ден — каза епископът.
— Много ли говорихте за това в…? — попита мисис Прауди.
— За кое?
— За приемника на декана — уточни мисис Прауди, а в очите й отново се появи познатият пламък, който накара епископа да се почувствува по-малко уютно.
— За приемника на декана ли? Искаш да кажеш, ако деканът умре? Почти нищо, мила. Само две-три думи.
— А какво казахте вие, епископе?
— Ами казах, че според мен, в случай че… тоест ако… ако деканът умре, то според мен… — Той продължи да мънка и да заеква под строгия поглед на жена си. Защо му трябваше да понася такива мъки заради човек, когото обичаше толкова малко, колкото мистър Слоуп? Защо да се отказва от удоволствията и удобствата си, от привилегиите, които му оставаха, и да води една предварително загубена война заради някакъв си капелан? При това този капелан, ако успееше, щеше да стане не по-малък тиранин от собствената му жена. Защо изобщо да воюва? Защо да спори? Защо да нарушава спокойствието си? В този момент той твърдо реши да изостави мистър Слоуп на произвола на съдбата и да приеме даровете, които му изпращаха боговете.
— Казаха ми — съвсем бавно произнесе мисис Прауди, — че мистър Слоуп се стреми към деканския пост.
— Да… изглежда, се стреми — каза епископът.
— А какво казва архиепископът по този въпрос? — запита мисис Прауди.
— Вижте какво, мила, всъщност аз обещах на мистър Слоуп да поговоря с архиепископа. Мистър Слоуп ме помоли за това. Твърде дръзко от негова страна, признавам… но това не ме засяга.
— Дръзко! — възмути се мисис Прауди. — Та това е най-нечувано нахалство! Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала! Как не! И какво направихте вие, епископе?
— Ами, мила, поговорих с архиепископа.
— Нима искате да кажете, че имате намерение да станете за посмешище, като подкрепяте една толкова нелепа претенция? Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала?! — Мисис Прауди тръсна глава, сложи с негодувание ръце на хълбоците си и съпругът й разбра, че мистър Слоуп никога няма да стане декан на Барчестърската катедрала. Да, мисис Прауди бе направо непобедима: ако беше съпруга на Петручио107, дори този архиукротител на жените би се оказал незабавно под нейния чехъл.
— Това наистина е нелепо, мила.
— Тогава защо сте се опитвали да му помагате?
— Ами… аз не съм му помагал, мила… само така, малко.
— Но защо изобщо сте се намесили? Защо ви е трябвало да свързвате името си с нещо толкова абсурдно и смешно? Какво всъщност казахте на архиепископа?
— Ами просто му споменах за това; казах само, че… че ако деканът се помине, мистър Слоуп би… искал да…
— Би искал какво?
— Забравих вече как точно се изразих… би искал да заеме това място, ако то му бъде предложено… нещо от този род. Нищо повече не съм казал.
— Не е трябвало изобщо да си отваряте устата! И какво отговори архиепископът?
— Нищо не отговори, само наведе глава и потри ръце. Някой ни прекъсна, а тъй като обсъждахме новия съвет на енорийските училища, въпросът за бъдещия декан бе изоставен — след това сметнах, че не е много уместно да го повдигам отново.
— Да го повдигате отново! Много жалко, че изобщо сте го поставили! Какво ще си помисли за вас архиепископът?
— Уверявам ви, мила, архиепископът не обърна почти никакво внимание на това.
— Но как можа да ви дойде тази мисъл в главата, епископе? Как можа да ви хрумне да правите това жалко създание декан на Барчестърската катедрала? Сигурно вече е започнал да си търси и епархия — човек, който едва ли знае кой е бил дядо му, човек, когото взех гладен и гол от улицата! Декан на Барчестърската катедрала, как не! Ще му дам аз един декан!
107
Петручио — главен герой от комедията на Шекспир „Укротяване на опърничавата“. — Б.авт.