В политическо отношение мисис Прауди се считаше за чиста проба виг, цялото й семейство беше от партията на вигите. А сред англичаните и англичанките от всички съсловия (мисис Прауди би трябвало според мен да се отнесе към първите заради необикновено силния си характер) най-нетърпими към плебейските кандидати за високи длъжности са именно чистопробните виги.
Епископът сметна за необходимо да свали всяка вина от себе си.
— Виждате ли, мила — каза той, — стори ми се, че вие с мистър Слоуп не се разбирате вече така добре, както преди.
— Да се разбираме ли?! — Мисис Прауди тупкаше припряно с крак по килимчето и стисна устни по начин, който не предвещаваше нищо добро за обекта на техния разговор.
— Започвам да мисля, че той ви е неприятен (кракът на мисис Прауди затупка все по-бързо) и че ще се чувствувате по-добре, ако напусне двореца (мисис Прауди се усмихна, както сигурно се усмихва хиената, преди да избухне в кикот), затова ми се стори, че ако той получи това място и престане да бъде мой капелан, вие няма да бъдете недоволна от такова развитие на нещата.
И хиената избухна в кикот. Нямало да бъде недоволна от такова развитие на нещата! Нямало да бъде недоволна, че врагът й ще стане декан с хиляда и двеста фунта годишно! Когато описва обичаите на своята родина, Медея уверява потресения си слушател (цитирам по изданието на Робсън), че в нейната страна пленниците биват изяждани. „Нима вие им прощавате?“, пита Медея. „Да, прощаваме им“, отвръща благият грък. „Ние пък ги изяждаме!“, заявява с настървение колхидянката. Мисис Прауди беше Медеята на Барчестър и не разбираше как е възможно да не изяде мистър Слоуп. Да му прости! Просто да се отърве от него! Да го направи декан! Не, в нейната родина хора като нея не постъпват така с пленниците! Мистър Слоуп не можеше да се надява на такава милост — тя щеше да оглозга и последната му кост.
— О, да, мили! Разбира се, че няма да е вече ваш капелан — каза тя. — След всичко станало това е напълно естествено. Не мога и да си помисля, че ще продължа да живея под един покрив с човек като него. Освен това той показа пълната си непригодност за такъв пост — само предизвикваше кавги и недоразумения сред духовенството, поставяше ви в крайно неудобно положение и се държеше така, сякаш той самият е епископ. Разбира се, че ще се махне. Но ако напусне двореца, това не означава, че трябва да отиде в резиденцията на декана!
— Разбира се, разбира се! — рече епископът. — Но нали знаете, мила, за да спазим приличие.
— Но аз не искам да спазвам приличие, нека всички видят мистър Слоуп в истинската му светлина — като двуличен, хитър, подъл интригант. Аз го следя отдавна — той и не подозира колко много знам за него. Задиря по най-неприличен начин онази куца италианка. Нейното семейство е позор за Барчестър и мистър Слоуп също е позор за Барчестър. Ако не внимава, вместо да стане декан, може да изгуби изобщо сана си. Декан ли! Този нахалник е напрано полудял!
Епископът не направи повече опит да оправдае себе си или своя капелан и това негово смирение и покорство бе богато възнаградено. Скоро двамата с жена си отидоха да вечерят и той прекара една тъй приятна вечер, каквато отдавна не беше прекарвал в собствения си дом. Дъщерите му свиреха и пееха, докато епископът сърбаше кафето си и четеше вестника, а мисис Прауди го разпитваше весело за архиепископа. След това той си легна щастлив и доволен и спа тъй сладко, сякаш мисис Прауди беше самата Гризелда108. На сутринта, докато се бръснеше, стягайки се за празненството в Улаторн, той окончателно реши никога вече да не вдига копие срещу такъв неуязвим войн, какъвто беше мисис Прауди.
Глава тридесет и четвърта
Оксфорд, ректорът и тюторът на Лазаровия колеж
Както вече казахме, разходката на мистър Еърбин под дърветата в плъмстедския черковен двор не беше никак весела. Той се срещна с останалите обитатели на дома едва на вечеря и те не забелязаха нищо особено в него. Но през този ден мистър Еърбин, верен на своя навик, си бе поставил много въпроси, на които даде много отговори, и в крайна сметка стигна до извода, че е голямо магаре. Реши, че е твърде стар и твърде изхабен, за да се влюбва тепърва, и че е пропуснал да го стори, когато му е било времето, затова сега трябва да легне, на каквото сам си е постлал. След това се запита дали наистина обича тази жена и си отговори, не без дълга вътрешна борба, но най-после искрено, че безспорно я обича. После се запита дали не обича и нейните пари и пак си отговори, че ги обича. Но този път отговорът му не беше искрен. Негова вечна слабост беше да подозира себе си във всевъзможни нечисти подбуди по отношение на своите постъпки. Вярно е, че при положението му, с тези малки доходи, свикнал на досегашната професорска заплата, на университетски лукс и скъпо струващи удобства, той вероятно би се поколебал да се ожени за бедна жена, колкото и да му е харесала тя; без съмнение състоянието на Елинор премахваше всички пречки от този род, но нямаше никакво съмнение също така, че той се бе влюбил в нея без всякаква мисъл за облагите, които би могъл да извлече от нейното богатство.
108
Гризелда — героиня от средновековни италиански легенди. Макар и не от знатен произход, тя се омъжва за маркиз, който след това я подхвърля на всевъзможни жестоки изпитания, но тя понася всичко с безропотно смирение и с това покорява окончателно сърцето на своя съпруг. — Б.авт.