Впрочем доктор Гуин нямаше нищо против да посети своя приятел и с готовност се съгласи да тръгне за Барчестър заедно с мистър Еърбин. Той не можеше да повярва, че има и най-малка вероятност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала. Дори до неговите уши, каза той, стигнали слухове, представящи този джентълмен в не много благоприятна светлина, и за подобно назначение, разбира се, не можело да става и дума. Тогава се обърнаха за съвет към дясната ръка на ректора — Том Стейпъл. Том Стейпъл беше тютор на Лазаровия колеж и имаше голямо влияние в Оксфорд. Макар и да заемаше незначителна длъжност, той беше много уважаван в университета. Том Стейпъл беше неофициален глава на оксфордските тютори, които бяха на мнение, че взети заедно, всички те почти — а може би и съвсем — не отстъпват по важност на ректорите. Далеч невинаги ректорът успява да намери верния тон в отношенията си с тютора на своя колеж. Тюторите са доста често склонни да проявяват своеволие. Но в Лазаровия колеж през периода, който описваме, ректорът и тюторът бяха големи приятели и верни съюзници.
Том Стейпъл беше около четиридесет и пет годишен здравеняк, възнисък, с мургаво лице, гъста черна коса и къдрава черна брада, от която той оставяше само бакенбардите да растат на воля. Носеше винаги бяло шалче, много чисто, но завързано без онова кокетство, с което се отличават някои наши млади свещеници. Беше облечен, разбира се, в неизменния черен костюм. Мистър Стейпъл водеше напълно порядъчен живот, избягваше всякакви крайности, но все пак носът му започваше да придобива топъл оттенък, който неговите приятели приписваха на една бъчва портвайн, поставена в избата на колежа в годината, когато бъдещият тютор бе постъпил като студент. А в гласа на мистър Стейпъл се долавяше съвсем лека носова нотка, напомняща за изпития портвайн.
Напоследък Том Стейпъл беше направо нещастен — от дълго време университетската реформа112 беше за него цял кошмар, а сега се превръщаше в истинско проклятие. За разлика от повечето свои колеги той не гледаше на нея като на политическа маневра, в която можеше да вземе участие, при това не без известно усърдие — от уважение към своята партия или заради принципа. Не гледаше на нея и като на повод за дилетантска война и учтиво всекидневно опозиционерство. За тютора тя беше въпрос на живот и смърт. Запазването на статуквото в университета беше за Том Стейпъл единствената форма на съществуване и всяко преобразование означаваше за него смърт. Той с готовност би станал мъченик заради своята кауза, ако каузата му допускаше мъченичество.
Но за нещастие в обществения живот днес няма място за мъченици и затова в него липсва всякаква преданост към идеите. Ако джентълмените с десет хиляди фунта годишен доход можеха да умрат на прага на своите жилища в защита на протекционизма, няма съмнение, че около половин дузина стари баронети биха приели тази славна смърт и школата на протекционизма щеше да има днес голям брой привърженици. Но кой може да се сражава ожесточено в битка, в която нищо не го заплашва? Том Стейпъл с готовност би се оставил да бъде побит на кол пред някоя парламентарна комисия, ако чрез тази саможертва би вдъхнал своя борчески дух на всички членове на хебдомадалния съвет.
Том Стейпъл беше от хората, които дълбоко в сърцето си одобряваха кредитната система, толкова на мода някога между студентите и местните търговци. Той добре разбираше, че в днешното време на повсеместен упадък е напълно безсмислено да спори публично с „Юпитер“ по този въпрос. „Юпитер“ се бе нагърбил с ръководството на университета и Том Стейпъл си даваше сметка, че не е по силите му да се пребори с такъв противник. Но тайничко и насаме с верните си съмишленици неведнъж изтъкваше, че кредитната система била много полезно изпитание за младите хора.
Лошите, казваше той, слабите и негодните за нищо попадат в капана и си изгарят ръцете, но добрите младежите с характер, онези, които са способни да прославят своята алма-матер, минават през това изпитание невредими. Каква е заслугата на един млад човек, който оцелява само благодарение на това че го пазят, закрилят и ограничават като ученик? По този начин само се отлага моментът на неговото съзряване и той ще се почувствува възрастен не на двадесет, а на двадесет и четири години. Ако в колежа са го водили с юзда, ще я скъса, докато се готви за адвокатура в Лондон; вържат ли го там, ще се развихри по-късно, когато е вече женен. Човек все някога трябва да се налудува. Ето как разсъждаваше Том Стейпъл за младежта — може би не много последователно, но въз основа на дългогодишния си практически опит.
112
През петдесетте години на деветнадесети век в Оксфорд и Кеймбридж били проведени реформи, изменящи системата на университетското самоуправление. — Б.авт.