И сега той на драго сърце сподели придобитата от него мъдрост с доктор Гуин и мистър Еърбин.
— И дума не може да става — заяви той в желанието си да докаже, че няма никаква опасност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала.
— И аз мисля така — каза ректорът. — Човек в неговото положение и с такава репутация!
— Що се отнася до репутацията — отбеляза Том Стейпъл, — аз не бих разчитал на това. Напоследък предпочитат да избират за декани не съвсем порядъчни свещеници. Малко лекомислие или дори зрънце вероотстъпничество — ето най-добрата препоръка за тях. Но изборът не може да се спре на мистър Слоуп: последните двама декани са били възпитаници на Кеймбридж, а посочете поне един случай, когато да са назначили трима души подред от един и същи университет. Ние никога не получаваме полагащия ни се дял и сигурно ще бъде така и занапред, но поне едно от всеки три назначения е наше.
— Тези правила отлетяха вече в миналото — каза мистър Еърбин.
— Какво ли не отлетя в миналото — отвърна Том Стейпъл. — Пурата е изпушена докрай и ние сме само пепелта.
— Говорете само за себе си, Стейпъл — каза ректорът.
— Говоря за всички — упорито държеше на своето тюторът. — Работите взимат такъв обрат, че скоро в цялата страна животът ще стане направо непоносим. Никой вече не е в състояние да управлява сам себе си или тези, които са му подвластни. Правителството досажда на всички ни, а пресата досажда на правителството. И все пак мистър Слоуп няма да стане декан на Барчестърската катедрала.
— А кой ще стане управител на старопиталището? — попита мистър Еърбин.
— Чух, че на това място е вече назначен мистър Куивърфул — отвърна Том Стейпъл.
— Едва ли — отбеляза ректорът. — Намирам, че доктор Прауди не е толкова късоглед, та да налети на такъв риф. А и самият мистър Слоуп би трябвало да бъде достатъчно благоразумен и да му попречи.
— Но може би мистър Слоуп няма нищо против патрона му да заседне на подводен риф — каза подозрително настроеният тютор.
— Но какво би спечелил от това? — попита мистър Еърбин.
— Невъзможно е да се разбере двойната игра на човек като него — рече мистър Стейпъл. — Напълно ясно е, че епископ Прауди е изцяло в ръцете му, както е ясно, че той обърна небето и земята, за да настани този мистър Куивърфул в старопиталището, макар и да не може да не вижда, че подобно назначение би било пагубно за епископа. Не е възможно да се разберат подбудите на такъв човек и е страшно да се помисли — с дълбока въздишка завърши Том Стейпъл, — че от неговите интриги може да зависи съдбата и благополучието на мнозина добри хора.
И доктор Гуин, и мистър Стейпъл, пък и мистър Еърбин изобщо не подозираха, че същият този мистър Слоуп, за когото говореха, полагаше максимални усилия да настани в старопиталището тъкмо техния кандидат и че изгонването му от двореца, където според тях той се бе укрепил така непоклатимо, беше вече решено от властелините на епархията.
— Помнете ми думата — каза тюторът, — ако този Куивърфул бъде напъхан в старопиталището, а доктор Трефойл умре, нищо чудно правителството да назначи мистър Хардинг за декан на Барчестърската катедрала. То ще се почувствува длъжно да направи нещо за него след целия този шум около неговата оставка.
Доктор Гуин не каза нищо, но добре запомни това предсказание. Ако мистър Хардинг не успее да стане управител на старопиталището, защо пък да не бъде декан на Барчестър?
Така съвещанието завърши, без да се стигне до определено решение, а на следващия ден доктор Гуин и мистър Еърбин заминаха за Плъмстед.
Глава тридесет и пета
Мис Торн и нейното fête champêtre113
Денят на улаторнското увеселение настъпи и там се събра цял свят — или поне тази част от света, на която мис Торн беше изпратила покани. Както вече казахме, епископът се бе върнал предишната вечер; със същия влак от Оксфорд пристигнаха доктор Гуин и мистър Еърбин. Архидяконът бе дошъл със своята карета да посрещне ректора, така че по перона премина цяла процесия от клерикални сановници.