„И само тогаз е добра веселбата, когато се веят брада до брадата!“116 — да, клерикалните бради се вееха весело в залата на Улаторн през този ден. Едва когато гръмна последната тапа, когато бе произнесен последният тост и изпука последният орех, скръбната вест стигна и дотук, предавана шепнешком от уста на уста: бедният декан не беше вече между живите. Това малко закъснение се оказа особено благоприятно за веселбата на клерикалните бради — иначе чувството за приличие нямаше изобщо да им позволи да се развяват.
Но и преди това между тях имаше един опечален. Брадата на мистър Еърбин не се вееше както трябва. Той бе дошъл тук, окрилен от най-светла надежда, бе се опитвал да си мисли най-приятни неща за срещата с Елинор. Прехвърляше в паметта си всичко казано от нея по адрес на мистър Слоуп и се мъчеше да извлече от тези малобройни думи неблагоприятно за своя съперник заключение. Не беше взел окончателно решение да се възползува от този ден, за да подложи на последно изпитание чувствата и намеренията на вдовицата, но му се искаше поне да възстанови приятелството си с Елинор, а при неговото сегашно състояние това неминуемо би довело до любовно обяснение.
В навечерието на празника той бе прекарал първата си самотна вечер в своя нов дом. Беше му много скучно и тъжно. Мисис Грантли имаше право, като каза, че енорийският свещеник на Св. Юълд ще има нужда от съпруга. Той дълго седя сам пред чаша вино, а след това пред чаша чай, мислейки за Елинор Болд. Както става обикновено в такива случаи, само я упрекваше — упрекваше я, че харесва мистър Слоуп и че не харесва него, че е била любезна и че не е била достатъчно любезна с него, че е упорита, своеволна и избухлива. Но колкото повече мислеше за нея, толкова по-силна ставаше любовта му. О, ако изведнъж се окажеше… ако само можеше да се окаже, че е защищавала мистър Слоуп не от любов, а от принципност, всичко щеше да бъде наред. Сама по себе си такава принципност би била възхитителна, очарователна, женствена. Той чувствуваше, че би било по силите му да допусне толкова благосклонност към мистър Слоуп, не повече. Но ако… и мистър Еърбин започна без всякаква нужда да бърка с ръжена в огъня, направи сърдита забележка на новата си прислужница, която дойде да прибере масата, и се облегна на гърба на креслото, твърдо решен да заспи. Защо Елинор бе проявила такава упоритост, отказвайки да отговори на един ясен въпрос? Не можеше да не си дава сметка какво означава тя за него. Защо не отговори на този ясен въпрос и не разсея тревогите му? И вместо да заспи спокойно в креслото си, мистър Еърбин закрачи из стаята, сякаш в него се бе вселил зъл дух.
На следващата сутрин, когато се яви пред мис Торн и се постави на нейните услуги, той все още беше доста объркан. Първото му задължение беше да разговаря с мисис Клантантрам и тази дама не успя да изтръгне от него ни най-малък признак на съчувствие към съдбата на своята пелерина. Мис Торн го запита дали мисис Болд ще дойде със семейство Грантли и тези две имена, споменати заедно, го накараха едва ли не да скочи от мястото си.
И така, докато в сърцето му се бореха объркаността, надеждата и съмнението, той видя как мистър Слоуп, с най-лъскавата си усмивка, помага на Елинор да слезе от каретата. И загуби всяка способност да разсъждава. Не се замисли на кого е каретата — нейна, на мистър Слоуп или на някого другиго, от чиято любезност двамата може да са се възползували без каквато и да било уговорка помежду си. В сегашното му настроение тази гледка беше достатъчна, за да разстрои и самия него, и неговите планове. Всичко беше ясно като бял ден. Дори ако беше видял мистър Слуоп да я вкарва в карета пред някоя църква с бял воал на главата, истината нямаше да бъде по-очебийна. Мистър Еърбин влезе обратно в къщата и както вече видяхме, скоро тръгна да се разхожда из градината с мистър Хардинг. След това към тях се присъедини Елинор и той трябваше да се оттегли и да избере дали ще се разхожда сам, или ще си намери друга компания. В този момент го видя архидяконът.
— Питам се — каза доктор Грантли — дали е вярно, че мистър Слоуп и мисис Болд са пристигнали заедно. Сюзан е почти сигурна, че е видяла лицата им в една и съща карета, докато е слизала от нашата.
На мистър Еърбин не му оставаше друго, освен да потвърди, че очите на мисис Грантли не са я излъгали.